Джейн Остин - Абатството Нортангър

За щастие, дамите се появиха и в Долната увеселителна зала и там съдбата бе по-благосклонна към нашата героиня. Церемониалмайсторът й представи много изискан млад мъж — мистър Тилни — който щеше да бъде неин партньор. Той изглеждаше на около двадесет и четири-пет години, беше доста висок, имаше привлекателни черти и много умни и живи очи — с една дума, ако не напълно, то беше почти красавец. Държеше се внимателно и Катрин реши, че изключително й е провървяло. Докато танцуваха, нямаха възможност да разговарят, но когато седнаха да пият чай, тя установи, че той наистина е толкова приятен, колкото бе предположила. Думите му се лееха свободно и живо и на нея й бяха интересни игривостта и закачливостта в маниера му на изразяване, макар че не разбираше пълния им смисъл. Те побъбриха малко за неща, които обстановката около тях подсказваше, след което той изведнъж се обърна към нея със следните думи:

— Досега проявявах огромно нехайство, госпожице, към задълженията си да ви оказвам нужното внимание като ваш партньор. Още не съм ви попитал откога сте в Бат, идвала ли сте тук преди, ходила ли сте в Горната увеселителна зала, на театър и на концерт и изобщо как намирате града като цяло. Показах се много невнимателен, но сега ще ви бъде ли удобно да задоволите моето любопитство по тези въпроси. Ако желаете, започвам да питам веднага.

— Не е необходимо да си създавате подобни затруднения, господине.

— Уверявам ви, това не е никакво затруднение, за мене, госпожице. — Чертите му замръзнаха в изкуствена усмивка и с театрално разнежен глас и глуповат вид той продължи: — Откога сте в Бат, госпожице?

— От около седмица, господине — отвърна Катрин, като се опитваше да не се разсмее.

— Сериозно! — с престорено удивление възкликна мистър Тилни.

— Защо се учудвате, господине?

— Защо ли, наистина — отговори той с естествения си глас. — Редно е да реагирам така, сякаш вашият отговор е събудил някакви чувства у мен, а изненада се изобразява по-лесно и не е по-безоснователна от всяка друга емоция. Нека да продължим. Никога ли преди не сте идвала тук, госпожице?

— Никога, господине.

— Невероятно! Удостоихте ли с присъствието си Горната увеселителна зала?

— Да, господине, бях там в понеделник.

— Ходихте ли на театър?

— Да, господине, гледах една пиеса във вторник.

— А на концерт?

— Да, господине, в сряда.

— А добро ли е общото ви впечатление от Бат?

— Да, много ми харесва.

— Сега ще ви се усмихна глупаво за последен път и вече можем да бъдем отново естествени.

Катрин извърна глава, защото не беше сигурна дали е учтиво да се засмее.

— Разбирам какво мислите за мене — каза мрачно той, — ще изглеждам доста жалък в дневника ви утре.

В дневника ми?!

— Да, и знам точно какво ще напишете: „Петък. Посетих Долната увеселителна зала. Носех муселинената си рокля с бродирани клончета и синя гарнитура и семплите черни обувки, в които изглеждах доста добре. Странно защо бях тормозена от някакъв съмнителен полупобъркан мъж, който ме караше да танцувам с него и ме разстрои с глупостите си“.

— Изобщо няма да напиша такова нещо.

— А да ви кажа ли какво трябва да напишете?

— Ще ви бъда особено признателна.

— „Танцувах с един много приятен млад мъж, който ми бе представен от мистър Кинг. Дълго разговарях с него — той изглежда невероятно умен. Надявам се да имам възможност да го опозная по-добре“. Това, госпожице, бих искал да напишете.

— Добре, но представете си, че не водя дневник.

— Вие си представете, че не седите в тази стая и аз не съм до вас. Ние сме тук, може ли да се съмнявате в това? Да не си водите дневник! А как без дневник отсъствуващите ви братовчедки ще разберат с какво е запълнен животът ви в Бат? Как ще разкажете подробно за ежедневните любезности и комплименти към вас, ако не ги записвате всяка вечер? Как ще запомните кога каква рокля сте носила, какъв е бил цветът на лицето ви в конкретния момент и как е била накъдрена косата ви, за да разказвате за тях, без да пропускате нищо, ако не се обръщате за помощ към дневника си? Мила госпожице, не съм толкова неосведомен за привичките на младите дами, колкото ви се иска да вярвате. Този хубав навик да се записва всичко в дневник допринася до голяма степен за изработването на гладък стил на писане, с който дамите обикновено толкова се славят. Всеки признава, че талантът да се пишат увлекателни писма се среща често у жените. Може би донякъде пръст има природата, но съм убеден, че в тази насока основно помага практиката да се води дневник.