Ф. Уилсън - Пазителят на меча

Тук нещо липсваше. И изведнъж се досети — птиците. По скалите не се виждаха никакви

птици. Замъците в Германия бяха убежища на гълъби, които гнездяха навсякъде. А тук не

се виждаше нито една птица, нито в скалите нагоре, нито по кулата и крепостната стена.

Изведнъж Вьорман долови някакъв шум зад гърба си. Извърна се рязко, поставил

ръка на кобура с тежкокалибрения люгер. Румънското правителство бе доказало

чистосърдечната си привързаност към идеите на Райха, но Вьорман не се съмняваше, че

вътре в страната имаше и такива, които не гледаха с добро око на подобна дружба.

Националната Селска Партия например, водеше граничеща с фанатизъм анти-германска

политика. Макар лишена от власт, тя продължаваше да бъде активна. Нищо чудно някоя

терористична група от нейни привърженици да се укрива в тези планински райони,

дебнейки възможността да нанесе удар на немските части.

Шумът се повтори, този път още по-силен. Това бяха човешки стъпки, отчетливи,

спокойни, без никакъв намек за прокрадване. Идваха откъм вратата в задната част на

крепостта. Вьорман впери поглед в приближаващия си мъж. Беше около тридесет

годишен, наметнат с ушит от овча кожа ямурлук. Мъжът не забелязваше Вьорман. В

ръката си държеше хаванче с хоросан. Той приклекна до вратата с гръб към офицера и се

зае да замазва дупките в стената.

— Какво правите тук? — кресна Вьорман. Имаше изричното нареждане крепостта

да бъде очистена.

Изненадан, зидарят подскочи и се обърна. Гневът изчезна от лицето му още щом

видя униформата на човека срещу него и осъзна, че му говорят на немски. Той

промърмори нещо неразбрано — най-вероятно на румънски. С яд и неохота Вьорман си

даде сметка, че ако иска да се разбере с непознатия трябва да намери някакъв преводач, или да научи малко от езика му, докато пребивава по тези места.

— Говори на немски! Какво търсиш тук?

Мъжът поклати глава, едновременно объркан и изплашен. Той вдигна ръка в знак да

го почакат, после се обърна и извика нещо, което прозвуча като „Папа!“

Чу се тропот и на един от прозорците над тях се показа главата на възрастен мъж,

наметнат с подобен вълнен ямурлук. Вьорман стискаше здраво дръжката на пистолета,

докато двамата румънци си разменяха реплики на неразбираемия за него език. След това

възрастният неочаквано се обърна към него на немски:

— Слизам веднага, господине.

Вьорман кимна, донякъде успокоен. Той отново се приближи към вградения в

стената кръст и се зае да го изучава. Мед и никел… а приличаха толкова много на злато и

сребро.

— Точно шестнадесет хиляди осемстотин и седем такива кръста са вградени в

стените на крепостта — обясни нечий глас зад него с плътен акцент.

Вьорман се обърна.

— Нима сте ги броили? — той прецени, че събеседникът му е около петдесет

годишен. Между него и по-младия мъж имаше забележителна, дори изненадваща прилика.

И двамата носеха съвсем еднакви груби селски ризи и бричове, но старецът бе нахлузил

някаква смешна островърха шапка. — Или може би го казвате на всички туристи?

— Аз съм Александру — отвърна другият и леко се поклони. Синът ми и аз работим

тук. И не посрещаме никакви туристи.

— Това е на път да се промени. Но междувременно — доколкото знаех, в крепостта

не живее никой.

— Вярно е, ние сме от селото. Там се прибираме всяка вечер.

— А къде е собственикът?

— Нямам представа — отвърна Александру.

— Кой е той?

— Не зная — повторно свиване на раменете.

— Кой ви плаща, в такъв случай? — разговорът започваше да става отегчителен.

Възможно ли бе този човек да не знае нищо и при всеки въпрос да свива рамене?

— Съдържателят на страноприемницата. Някой му носи пари, два пъти в годината.

Прави оглед на крепостта, дава нареждания и после си отива. Съдържателят ни плаща

веднъж месечно.

— А кой ви дава нареждания? — Вьорман очакваше поредното свиване на рамене,

но този път отговорът дойде почти веднага.

— Никой — Александру изправи рамене и продължи с покорно достойнство. —

Ние вършим всичко. Инструкциите са да поддържаме крепостта като нова. Това е всичко,

което трябва да знаем. И което трябва да вършим. Баща ми прекара целия си живот тук, в

тази крепост, а също и баща му и бащата на неговия баща. Синът ми ще продължи моя

път.

— Ще прекараш целия си живот в поддържане на една стара крепост? Не мога да

повярвам!