Ф. Уилсън - Пазителят на меча

си Боже, връзките между Райха и Съветите някой ден се влошат, нищо чудно руснаците да

нанесат някой мълниеносен удар срещу Плойещи. Излишно е да обяснявам, какво е

значението на петрола за военната мощ на Райха.

Остер изслуша търпеливо обяснението, независимо, че го чуваше поне за десети път

и че той самият бе разяснявал целта на пътуването пред войниците. И все пак Вьорман

почувства, че човекът до него не е съвсем убеден. Не го винеше. Всеки сравнително

интелигентен войник би си задал няколко въпроса. Остер бе служил достатъчно дълго в

армията, за да намери за необичаен факта, че начело на четири пехотни подразделения се

поставя временно командващ, при това ветеран от предишната война, без втори офицер в

командването. Още по-странно бе, че същото това подразделение се отправя да заеме

бойна позиция в един почти изолиран от света планински район на съюзническа държава.

Та това си беше работа за някой лейтенант новак.

— Но, господин капитан, руснаците си имат предостатъчно собствен петрол. А и

нали с тях сме сключили пакт за ненападение.

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна да го забравя! Пактът. Никой вече не

нарушава подобни пактове.

— Нима смятате, че Сталин би дръзнал да тръгне срещу фюрера?

Вьорман едва се сдържа да не отвърне с това, което мисли: Не, защото фюрера ще го

нападне пръв. Но Остер не би го разбрал. Както преобладаващата част от следвоенното

поколение той бе свикнал да поставя знак за равенство между интересите на фюрера и

интересите на германския народ. За него фюрерът бе вдъхновител, смисъл на живота.

Вьорман се чувстваше твърде остарял за подобни мисли. Миналият месец бе навършил

четирийсет и три. Проследил бе пътя на Адолф Хитлер от бирариите, през Канцеларията

до божествените висини. И нито за миг не го бе харесвал.

Вярно, Хитлер бе съумял да обедини страната и да я поведе по пътя към

самоуважението и величието, нещо заради което всеки лоялен немец го даряваше със

своята благодарност. Но Вьорман не можеше да повярва на този австриец, свикнал да се

заобикаля с противни южняци, каквито бяха баварците. Нито един истински прусак не би

могъл да се довери на подобни типове. Имаше нещо неприятно и страшно в тях. Нещо от

онова, на което бе станал свидетел Вьорман край Познан.

— Съобщете на хората, че могат да излязат и да се поразтъпчат — нареди той, без

да обръща внимание на последния въпрос на Остер. Така или иначе, въпросът беше

риторичен. — Огледайте внимателно моста, искам да ми докладвате, дали ще може да

издържи тежестта на камионите. Аз ще надникна в крепостта.

Докато крачеше по дървения мост, Вьорман си помисли, че масивните трупи

изглеждат достатъчно здрави. Той надзърна през перилата към заострените зъбери и

бушуващата далеч долу вода. До дъното на клисурата имаше поне петдесетина метра.

Вероятно ще е най-добре камионите първо да се разтоварят и после да пресекат моста

един по един.

Масивният дървен портал на крепостта бе широко разтворен, отворени бяха и

кепенците на прозорците, които гледаха към пропастта. Сякаш някой се бе заел да

проветрява вътрешността на крепостта. Вьорман прекрачи прага и пое по покрития със

ситен чакъл вътрешен двор. Тук бе прохладно и необичайно тихо. Едната страна на двора

бе издълбана във вътрешността на скалата, нещо, което не се виждаше отвън.

Вьорман се завъртя на място. Кулата се издигаше високо над него, от всички страни

го заобикаляха сиви стени. Струваше му се, че е застинал в прегръдките на огромно

каменно чудовище и той не смееше да помръдне, за да не го пробуди.

И изведнъж забеляза кръстовете. Бяха стотици… може би хиляди, покриваха

вътрешните стени на двора. Всички до един с еднакъв размер и форма, колкото и

необичайна да бе тя. Горната част на всеки кръст бе не по-дълга от десет сантиметра,

двата края на кръста бяха леко скосени, а напречната част бе толкова високо

разположена, че отдалече те напомняха буквата „Т“.

За Вьорман всичко това бе не само странно, но и объркващо… нещо с тези кръстове

не беше наред. Той пристъпи към най-близкия кръст и прокара ръка по гладката му

повърхност. Горния и долния край бяха от лята мед, а напречната греда — от никел.

Каменното легло на кръста бе изработено с невероятно майсторство.

Вьорман отново плъзна поглед наоколо. Имаше нещо друго, което го смущаваше.