Ф. Уилсън - Пазителят на меча

постъпиш като вандал и да плюеш на честта на немския войник. Отговаряй!

— Златото, господин капитан — отвърна с примрял глас войникът. Звучеше

неубедително и той го чувстваше. — Говори се, че крепостта е била построена за да се

скрие в нея папското съкровище. И всички тези кръстове… толкова приличат на златни.

Аз исках само…

— Това е нарушаване на заповедта, редник. Как ти е името?

— Лутц, господин капитан.

— Е, добре, редник Лутц, днешния ден е полезен за теб. Не само ще имаш честта да

научиш, че тези кръстове са излети от никел и мед, но печелиш и правото пръв да

застъпиш на пост през нощта. А и до края на седмицата. Като приключиш с кабелите, ще

се явиш на доклад при подофицер Остер.

Лутц прибра падналия щик и отмарширува. Вьорман се обърна, за да срещне

бледото, разтреперано лице на Александру.

— Никой не бива да докосва кръстовете! — повтаряше румънецът. — Никога!

— Защо?

— Защото така е от край време. Нищо не бива да се променя в крепостта. Именно

това ни е работата. И затова не трябва да оставате тук!

— Довиждане, Александру — отвърна Вьорман с тон, който намекваше, че

разговорът е приключил. Нямаше нищо против стареца, но задълженията си бяха

задължения.

Той понечи да си тръгне, но зад него се раздаде умолителният глас на Александру.

— Моля ви, господин капитан! Кажете им да не пипат кръстовете! Не бива да се

пипат кръстовете!

Вьорман имаше тъкмо това намерение. Не заради Александру, а заради

необяснимия страх, който бе почувствал, докато войникът се опитваше да свали един от

кръстовете. Не беше някакво безпокойство, или неудобство, а хладно, болезнено

пробождане, от което стомахът му се свиваше на топка. Но защо?

Сряда, 23 април,

03.20

Беше доста късно през нощта, когато най-сетне Вьорман се отпусна с благодарност

в леглото. Избрал бе за себе си третия етаж на кулата, който се издигаше над стените и не

беше кой знае колко нависоко. Предната стая щеше да служи за кабинет, а по-малката

задна стаичка — за спалня. От прозорците на кабинета с малки квадратни стъкла, се

разкриваше чудесна гледка към прохода и селцето отсреща, а през двата прозореца на

задната стая можеше да се държи под око вътрешния двор.

Кепенците бяха отворени през цялата нощ. След като изключи осветлението,

Вьорман постоя няколко минути до прозореца. Клисурата бе покрита с тънката пелена на

спуснала се мъгла. Малко след като се скри слънцето, откъм планините бе повял хладен

въздух и се бе смесил с влагата, лъхаща от дъното на клисурата. В резултат се беше

появила тази млечно-бяла река от мъгла. Сцената беше осветена от звездна светлина,

звездите тук бяха ярки и близки, каквито са само в планината. Докато ги разглеждаше,

Вьорман за пръв път почувства онова вдъхновение, което е накарало Ван Гог да нарисува

неговата „Звездна нощ“. Тишината бе нарушена единствено от тихото бръмчене на

генераторите. Пейзаж, сякаш съществуващ извън времето и Вьорман остана да му се

наслаждава, докато усети, че главата му клюма.

Ала веднага след като си легна, той почувства, че сънят го напуска и мислите му

започнаха да се преследват в объркан бяг: студено е… но не чак толкова, че да запали

огнището… а и без това няма дърва… студът няма да е проблем, идва лятото… водата

също, откриха резервоар в подземията, който се пълни от планински поток…

единственият и неизменен проблем винаги е хигиената… колко ли все пак ще останат

тук… денят беше доста тежък… дали да позволи на хората да поспят повече на

сутринта… може би ще е най-добре да поръча на Александру да измисли някакви койки,

каменният под е доста студен… особено, ако останат тук чак до зимата… ако войната

продължи до тогава…

Войната… сега изглеждаше толкова далеч. Отново си спомни за намерението си да

подаде оставка. През деня бе успял да отблъсне тази мисъл на заден план, но с

настъпването на нощта тя отново бе приковала вниманието му.

Не биваше да се отказва сега, когато страната имаше нужда от него. А и какво би

могъл да предприеме тук, в този затънтен край, от който Берлин бе толкова далече. Това

означава да решават съдбата му в негово отсъствие. Знаеше добре какво мислят — ако не

влезеш в Партията край на кариерата, край на всичко. Цял живот ще гниеш в дупка като

тази.

Може би трябва да изчака края на войната. Тази пролет стават двадесет и пет