Ф. Уилсън - Пазителят на меча

Кемпфер имаше стари сметки за уреждане с него.

Хозбах се помъчи да се усмихне, но разкривената му маска приличаше по-скоро на

откровена насмешка.

— Всички ние, от RSHA[1], включително и генерал Хайдрих, ще следим с огромен

интерес действията ти по решаването на този въпрос… преди да поемеш комендантския

пост в Плойещи.

Кемпфер не пропусна поставеното ударение върху думата „преди“ и

предшестващата я многозначителна пауза. Хозбах явно бе решил да превърне тази

приятна разходка из Алпите в изпитание с огън. Кемпфер трябваше да заеме поста в

Плойещи след седмица. Но ако не успее да се справи с поставената задача както подобава, нищо чудно някой някъде да сметне, че не е най-подходящият човек за комендант на

лагера. А едва ли щяха да липсват други ентусиазирани кандидати.

Завладян от внезапна тревога, той се надигна и побърза да навлече шлифера.

— Не виждам какво може да ми попречи. Тръгвам веднага. Ще взема две

подразделения есесовци. Ако ми бъде осигурен въздушен транспорт, бих могъл да

пристигна на място още тази вечер.

— Чудесно! — Хозбах се изправи и отвърна на поздрава. — Смятам, че две

подразделения ще са напълно достатъчни за да изтребиш партизаните — Ерик пристъпи

към вратата.

— Повече от достатъчни, уверен съм.

Но щурбанфюрерът от SS Кемпфер не чу прощалната реплика на своя началник.

Други думи кънтяха в главата му.

Нещо избива хората ми.

Проходът Дину, Румъния

28 април, 1941

13.22

Капитан Клаус Вьорман се наведе към южния прозорец на неговата стая и изплю

бялата течност в пространството навън.

Козе мляко — каква гадост! Може би става за сирене, но не и за пиене.

Докато гледаше как белезникавите капки изчезват в бездната под него, Вьорман се

замечта за глътка хубава немска бира. Единственото, което желаеше повече от бирата бе

да напусне час по-скоро това пъклено място.

Но не можеше. Поне засега. Той изправи рамене в типично прусашки маниер.

Малко по-висок от среден ръст, с едро, някога мускулесто тяло, което сега постепенно се

отпускаше в тлъстини. Косата му, тъмнокестенява, бе ниско остригана, кафявите му очи

бяха леко раздалечени, носът — прегърбен след едно сбиване в младежките години, а

устните му бяха плътни, готови да се разтворят в усмивка, стига да се намереше повод.

Сивкавата му куртка бе разкопчана почти до долу, позволявайки на наскоро оформилото

се шкембенце да надниква отвътре. Клаус го потупа с ръка. Май прекаляваше с

наденичките. Винаги ставаше така, когато го спохождаха ядове. Започваше да яде все

повече, а с това трупаше и килограми.

Погледът на Вьорман неусетно се спря върху румънското селце, разположено от

другата страна на клисурата. Окъпано в светлината на следобедното слънце, потънало в

спокойна тишина, то приличаше на видение от друг свят. Клаус обърна гръб на прозореца

и закрачи из стаята с каменни стени, в които бяха вградени множество кръстове ковани от

мед и никел. По-точно четиридесет и девет кръста само в тази стая. Десетки пъти ги беше

броил през последните три дни. Клаус подмина триножника, на който бе закрепена една

почти завършена картина, заобиколи набързо пригоденото за целта бюро и застана до

отсрещния прозорец, който гледаше към вътрешния двор на крепостта.

Долу под него се виждаха войниците от подразделението, събрани на групички,

едни разговаряха тихо, а други бяха потънали в мълчание. Но всички избягваха сенчестите

ъгли на двора. Наближаваше поредната нощ. Идеше ред на поредната жертва.

Един от войниците се бе свил до стената и трескаво дялкаше нещо. Вьорман присви

очи — в ръцете на войника бавно се оформяше доста грубоват кръст. Сякаш и без това

нямаше достатъчно кръстове наоколо.

Страх цареше сред хората му. Дори той беше изплашен. Какъв невероятен поврат,

само за седмица. Клаус си спомни деня, когато прекрачиха прага на крепостта, с гордата

стъпка на войни от Вермахта. Армия, завладяла Полша, Дания, Норвегия, Холандия и

Белгия. Армия, която бе помела останките на англичаните в морето при Дюнкерк, а след

това само за тридесет и девет дни бе прегазила Франция. Миналия месец, в краката й бе

паднала Югославия, а от вчера бе окупирана и Гърция. Нищо не можеше да спре такава

армия. Мъже, родени да побеждават.

Но това беше преди седмица. Удивително, как могат да променят хората тези шест