Стивън Кинг - Възкресяване

Изправих се, като опрях гръб на стената и се оттласнах с краката си. Подпухналото, пулсиращо лице на Мери Фей потъмня, сякаш съществото в гърлото ѝ я душеше. Единственото черно око се втренчи в мен и ми се стори, че в него се отразяват колоните на разрушения град и безкрайната процесия от мъртъвци.

Не помня кога съм отворил чекмеджето на бюрото; знам само че изведнъж оръжието се озова в ръката ми. Мисля, че ако беше автоматик със спуснат предпазител, щях да натискам блокирания спусък, докато чудовището не прекосеше стаята и не ме хванеше. Щеше да ме натика в устата си и в онзи друг, кошмарен свят, където ме очакваше ужасно наказание, задето бях дръзнал да произнеса една-единствена дума: „Не!“

Обаче оръжието беше револвер. Стрелях пет пъти, четири куршума попаднаха в съществото, което се опитваше да стане от смъртния одър на Мери Фей. Знам точно колко куршума изстрелях — чувах трясъка от изстрелите, виждах проблясъците в мрака, усещах как оръжието подскача в дланта ми, — но ми се струваше, че това се случва с другиго. Съществото размаха ръце и падна обратно на леглото. Устата на слетите лица зейнаха и закрещяха. Спомням си, че си помислих: „Майката куршуми не я ловят, Джейми! Не можеш да я убиеш.“

Обаче нещото не помръдваше. Косматата гадост, която се беше подала от устата му, лежеше на възглавницата. Лицата на съпругата и сина на Джейкъбс вече избледняваха. Закрих с длани очите си и закрещях. Крещях, докато не ми остана глас. Когато отпуснах ръце, косматият крак с хищните нокти го нямаше. И Майката беше изчезнала.

Чувам ви как скептично промърморвате „Ако изобщо я е имало“ и не ви обвинявам: ако не бях в онази стая, и аз нямаше да повярвам. Но бях там. И мъртвите бяха. Също и Майката.

Сега на леглото беше само Мери Фей — мъртвата, чийто покой беше нарушен от четири куршума, изстреляни в тялото ѝ. Лежеше напряко на кревата, косата ѝ беше разпиляна, устата ѝ — широко отворена. В нощницата ѝ се виждаха две дупки от куршуми, други две — по-ниско, в чаршафа, усукан около бедрата ѝ. Виждаха се и следите, прогорени от хищните нокти.

Джейкъбс бавно започна да се накланя наляво. Понечих да го хвана, но не успях (ръката ми сякаш се движеше като насън). Той падна по хълбок на пода. Очите му бяха отворени, но вече се замъгляваха. Лицето му беше изкривено от неописуем ужас.

„Чарли, приличаш на човек, ударен от силен ток“ — помислих си и се разсмях. О, как се разсмях! Наведох се и се подпрях на коленете си, за да не падна. Смеех се беззвучно — бях загубил гласа си, докато крещях, — но искрено. Защото наистина беше комично. Електрически шок! Шокиращ развой на събитията! Какъв майтап!

И все пак докато се превивах от смях, не откъсвах поглед от Мери Фей — очаквах косматият крак отново да се подаде от устата ѝ и да видя пищящите лица.

Най-накрая залитайки излязох от стаята на мъртвата. На килима настъпих счупени вейки, навярно влетели в дневната, когато Джени беше отворила външната врата. Захрускаха като кости под краката ми, предизвиквайки у мен желание отново да закрещя, но вече нямах сили. Бях като пребит.

Буреносните облаци се придвижваха на изток, мълниите вече проблясваха нарядко. Скоро улиците на Брънскуик и на Фрийпорт щяха да се наводнят, защото едрите парчета град временно щяха да запушат канализацията, но между черните облаци и мястото, на което стоях, сега се извиваше многоцветна дъга. Имаше ли дъга в деня, в който с Астрид бяхме тук?

„И Бог даде на Ной поличбата на дъгата“ — пеехме в четвъртъците на сбирките на Братството на младите методисти, Патси Джейкъбс се поклащаше на столчето пред пианото, конската ѝ опашка се полюшваше. Дъгата се смята за добър знак, защото бележи края на бурята, но докато гледах тази, отново изпитах ужас и отвращение, защото ми напомни за Хю Йейтс. За Хю, който също беше видял съществата, подобни на мравки.

Притъмня ми. Разбрах, че ще загубя съзнание, и се зарадвах. Може би като дойдех на себе си, умът ми щеше да е блокирал кошмара. Което щеше да е още по-радостно. Дори лудостта беше за предпочитане… стига Майката да не присъстваше в нея.

Но истинското избавление щеше да е смъртта. Знаел го е Робърт Ривард; Кати Морс също го е знаела. Изведнъж си спомних револвера. Разбира се, в барабана беше останал куршум и за мен, само че това не беше решение. Не и след като бях чул какво каза Майката на Джейкъбс:

— За тях няма смърт, няма светлина, няма отдих. Отидоха в Нищото — добави.