Аркадий Стругацки - Неуговорени срещи

В есето си, написано специално за сп. „Тракия“ (1982, бр.5), известният съветски фантаст Кир Буличов отбелязва:

„До известна степен на майсторството, таланта и умението се употребява утешителната добавка: «писател-фантаст», «писател-хуморист», «криминален писател». После тя изчезва. Булгаков, Вонегът, Хашек, Марк Твен — са просто Писатели. Убеден съм, че след време справедливостта ще смъкне етикета от Стругацки или Лем. Но очевидно чакането на историческата справедливост със скръстени ръце е съдбоносно, макар и удобно заблуждение. Най-сигурното е ние сами да вземем мерките, необходими, за да станем Писатели.“

Разбира се, съответни „мерки“ би трябвало да вземе и критиката. Кир Буличов не е съвсем точен само за времето — струва ми се, че справедливостта изисква ОЩЕ ДНЕС да говорим за Стругацки като за ПИСАТЕЛИ. Доказателството — солидно, тежко, добре оформено — е в ръцете ни. Но нека не избързваме.

Да се говори за братя Стругацки означава да се говори за съветската фантастика: тяхното творчество не само „следва“ пътя на идейно-тематичното й развитие от 1959 г. насам, но и дава едни от най-зрелите художествени плодове, които „изпреварват“ движението й към ЛИТЕРАТУРАТА.

Братя Стругацки започват — както и останалите съветски фантасти по онова време — с традиционна научно-техническа и приключенска фантастика („Страната на пурпурните облаци“, „Пътят към Амалтея“, 1959). След това социалният и психологически момент се засилва, но фантастиката е все още научно-утопична („Стажанти“, 1962; „Завръщане“, 1963; „Далечната Дъга“, 1964).

От 1964 г., с излизането на едно от най-значителните им произведения — повестта „Трудно е да бъдеш бог“, започва вторият, значително по-зрял в идейно-художествено отношение период в творчеството им. В него определено доминира социално-нравствената проблематика. Сега Стругацки не се вълнуват толкова от научната мотивировка, не бягат от открито условните решения — например в повестта „Опит за бягство“ пленен съветски офицер по необясним начин „прескача“ от немски концентрационен лагер в далечното бъдеще, за да се увери, че проблемът за Избора е актуален и там… Сега Стругацки експериментират по-смело и в жанрово отношение — например сатирично-публицистичната повест, насочена срещу модерното консуматорско подивяване „Хищните вещи на века“ (1965), или изобретателната хумористично-сатирична „приказка за младши научни работници“ „Понеделник започва в събота“ (1966) със сатирично-гротескна втора част — „Приказка за Тройката“ (1968).

Характерни за тези писатели са няколко постоянни проблемно-тематични линии, които се развиват спираловидно — т.е. в определен момент новото произведение напомня предишното, само че на по-високо художествено равнище, с по-висока степен на обобщение. Така например „Второто нашествие на марсианците“ (1968) е по-висока степен в художественото моделиране на псевдодемократичното подивяло общество на благоденствието, на еснафа-консуматор — характерна за творчеството на Стругацки проблемно-образна линия.

Много произведения на Стругацки са свързани помежду си чрез общи герои, институции, теории — не просто от липса на фантазия. Така, от една страна, се уплътнява и разширява фантастичното художествено пространство, оформя се цялостна Друга действителност, която служи за основа на всяка следваща художествена постройка. От друга страна, определени герои, идеи, институции еволюират (заедно с идейно-художествената еволюция на авторите и на самия живот), биват оценявани — преразглеждани от различна жанрова гледна точка. Типичен пример е „Бръмбар в мравуняка“ (1978–1979), получил наградата „Аелита“ за 1981 г.

Идеята за „прогресорите“ — пратеници на Земята в други цивилизации с цел внимателна намеса в тяхното развитие и подпомагане на прогреса — идва от ранните разкази на Стругацки. За следите от суперцивилизацията на Странниците се споменава нееднократно в типичните им научнофантастични творби. Максим, Екселенц и расата на главанаците (разумни кучета) се появяват още в „Обитаемият остров“ (1971) — юношеско-приключенска повест за милитаристичната планета Саракш, където Екселенц изпълнява функцията на прогресор. Това занимателно четиво предизвика доста подражания — включително и у нас.