Хаим Оливер: Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

Привечер, когато въпреки мощните фарове на джипа, видимостта спадна до десетина метра, ние се отбихме към един от пустинните терени край пътя. Анди загаси светлините и извади изпод акумулатора на колата метална кутия. Беше радиофон. Видях номера, който набира: 77 77 22. На слушалката веднага прозвуча тихичък глас:

— Тук „Енерган компани“…

— Хайме, ти ли си?… Тук Алехандро… тук Алехандро… Да, с Агвила. И още един приятел… Живи сме, нали ни чуваш!… Остави, няма време за приказки сега. Ще ти разкажа всичко като се видим. Как си?

— Всичко е о кей.

— Къде си?

— На база шестнайсет.

— Добре. Идваме. Приготви се за път. Край!

Анди прибра радиофона при акумулатора и включи приемника. За първи път правеше това, откакто напуснахме Теоктан. Часът беше шест. Шпикерът съобщаваше:

— Опустошенията са по-големи от когато и да било досега. Лавата и пепелта опожаряват и заливат огромни площи. Жертвите сред населението са значителни, макар че до този момент точна информация за тях няма. Счита се, че без подслон са останали най-малко триста хиляди души.

Анди завъртя бутона. В тишината звънна радиосигналът на острова — тази тъй позната мелодийка, слушането на която водеше право към Конквиста. Последва не по-малко познатият глас на говорителя.

— Последни съобщения от Веспучия. Днес малко след земетресението, което опустоши обширни райони на страната, в Америго Сити бе извършен военен преврат. Начело на новата хунта стои полковник Санто де Гонзалес, наречен Командора. Съдбата на Княза е неизвестна. Силите на Съюзническия пакт, които от няколко дни патрулират в залива на Америго Сити, не само са благословили преврата, но са и оказали пряка подкрепа на новата хунта, като са пратили в главните административни и промишлени центрове на Веспучия ударни части, съставени от танкове, парашутисти и морски пехотинци. Няма сведения за изхода от терористичната операция на Динамитеросите, които са нападнали базата на „Енерган компани“ под Ел Волкан. Противоречиви са информациите за съдбата на ръководителите на „Енерган компани“ или както ги наричат още „Хората от Двайсет и втора улица“. Никакви вести няма и за участта на журналиста Теодоро Искров, който се е намирал заедно с тях в Ел Темпло. Според чуждите кореспонденти, още през първите часове на преврата хунтата се сблъсква с мощното противодействие на народните маси. В този момент петстотин хиляди души демонстрират по улиците на Америго Сити. Командора е пратил срещу тях танкове и хеликоптери. Борбата изглежда се усложнява и от все по-сгъстяващия се смог, който във Веспучия носи названието Стайфли, производно от английския глагол „задушавам се“.

Анди изключи приемника.

— Е, амигос — каза той. — Нещата са ясни. Да вървим.

По-нататък никой не пророни дума. Агвила постепенно се успокои и сега чувах равномерното му дишане под кислородната маска. Може би спеше. Или повтаряше в съзнанието си предсмъртните слова на баща си?

Аз мислех за Клара, за децата, за майка си. Пощадени ли са те от превратаджиите? Или Командора е пратил и срещу тях танкове, морски пехотинци и парашутисти? И какво ще правя аз по-нататък в тази окупирана от чужденците страна?

Беше полунощ, когато стигнахме до крайбрежието. Не го видях — океанът бе покрит с дебел пласт Стайфли — само чух прибоя на вълните по скалите. Наоколо нямаше никакво движение, никакви светлини. Очевидно се намирахме далеч от населено място, навярно на север от Америго Сити, при суровите и непристъпни заливчета, където на времето можеха да живеят само чайки, а сега — никой. Но Анди и Агвила добре познаваха местността. Без много колебания те запристъпяха надолу по издълбана сред камънака пътечка. Анди носеше на гръб торбата с книгите. Джипът остана горе, зад скалите.

Усетих под краката си мек пясък, после влага.

— Кой? — чу се глас.

— Двайсет и две по двайсет и две — отвърна Анди. — Хайме, ние сме.

Някой заджапа във водата, една едра фигура изникна пред нас.

— Най-после! — заговори този, когото нарекоха Хайме. — От сутринта чакам вест от вас… — Видя ме, млъкна.

— Това е Теодоро Искров — каза Анди. — Нашият приятел.

— Да, да, зная… А Доминго?

— Той… няма да дойде… — отвърна тихо Анди.

— Как тъй няма да дойде! — почти сърдито изрече Хайме. — Къде е той?

— Остана в Кампо Верде… При майка ми…

— Тъй… — Промърмори Хайме. — Тъй… Значи няма да видя вече приятеля си… — От много далеч долетя отглас на параходна сирена. — Елате! Мога да тръгна веднага.