Хаим Оливер: Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

— Ще се справим и с тях. Ние сме вече съюзници, нали? А енерганът е мощен. По-мощен от вашия динамит или каквото още имате там. Ще се справим!

— Мило момче си ти… — прошепна тя. — Защо не те срещнах по-рано?…

Задъхано дишане. Целуваха се…

— Добре ли ти е? — промълви тя.

— Да… — отвърна той, — защото си с мен.

Пак дълга, дълга тишина, изпълнена с копнеж.

— … Ти никога ли не си любил?… Никога?… Ела, ела!

Птиците пееха, луната пръскаше сребро над зелената гора, цветята упоително ухаеха, Агвила Бланка — Белия Орел, последният вожд на толтеките, откриваше любовта на жената.

— Обичам те… — мълвеше той и в тия думи се криеше цялата нежност на хилядолетията.

— Аз също… глупчо… — отвръщаше тя и си представях как трепка мило с клепачи и покрива с червената си коса неговото лице. — Аз също…

Но аз не й вярвах, не й вярвах!… А може би наистина ревнувах?

Забръмча самолет.

— Търсят… — зашептя тя. — Не спират. Търсят нас.

— Не нас… Ясимиенто търсят те.

— Ясимиенто?… Ах, да, находището от поемата. Днес Искров ми показа урната. Какво изящество.

— Поемата е по-изящна.

— Кажи я!

— Не бива!

— Кажи я, моля ти се!

Това бе молба, по-силна от заповед, на която мъжете не могат да устоят.

Обзе ме желание да скоча от леглото и да изкрещя през отворения прозорец към притихналия свят:

— Недей, Агвила! Недей! Недей!

Но не направих това, не го направих, защото имах чувството, че сънувам. И защото сам горях от желание да чуя поемата.

— Тъй да е… — долетя пак шепотът на Агвила. — Все едно, тайните са вече излишни, до няколко дни Ясимиенто ще бъде оповестено на целия свят… Чуй, скъпа! — И тихичко изрецитира:

Луната спря на небето. Птиците мълчаха. Джунглата затаено слушаше.

— Чудесно — промълви Олга. — Чудесно!

— Уви, това е само лош, буквален превод. Оригиналът е много по-хубав.

— Да… „Аз съм там — зарит под Ел Волкан — при извора на синия поток…“ — повтори напевно тя. — И какво? Вие сте отишли зад камъка висок и сте открили Ясимиенто?

— Точно тъй. Навлязохме под земята, направихме хиляда двеста двайсет и две крачки и се натъкнахме на Гърмящия прах.

— „Пробуди ме и ме вземи“! Невероятно!

— Нищо невероятно. Наистина, Гърмящия прах е рядко срещано образование, но все пак природна реалност, каквато съществува и другаде край вулканични области. Казано по химически, върху процесите на образуване и натрупване на въглеводороди в земната кора огромно влияние оказва вулканичната дейност. Химичните реакции за образуване на въглеводороди се ускоряват стократно, ако върху тях действуват топлинни фактори и вибрационни процеси — с други думи, топлината от вътрешността на земята, изхвърлена от вулканите, и земетресенията.

— Нищо не разбирам от въглеводороди. В училище имах само двойки по химия.

Той се засмя. Представих си трите му трапчинки:

— Не е толкова сложно. Ясимиенто на Гърмящия прах може да бъде открито почти навсякъде в близост до действуващи вулкани.

— Бих искала да го видя това ваше прословуто Ясимиенто.

Тя изрече това спонтанно, с цялото нежно и наивно любопитство, на което е способна една жена.

Исках да извикам: „Агвила, недей!“, но той попита:

— Умееш ли да яздиш кон?

— Мисля, да.

— Ела.

След няколко минути тропотът на два коня потъна в гъстия листак на джунглата.

Във възбуденото си въображение виждах как те се провират сред лианите, които опасваха Ел Темпло, как нагазват в синия поток, достигат камъка висок и влизат в нощта на земята… И не почиват хиляда двеста двайсет и две крачки, и светват с фенера, опират до черната дупка с вагонетката. И Олга се навежда над черното брашно, опипва го, помирисва го и се смее със своя дълбок, тъмен алт, от който мъжете полудяват, и рецитира:

Заспах.

Събуди ме леко бръмчене.

Навън бе вече светло.

Бръмченето, напомнящо звука на далечен, одрезгавял орган, проникваше през дебелите зидове и предизвикваше дразнещо звънтене на прозорците.