Хаим Оливер: Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

Над нас дългата шахта се губеше в мрака.

— Няма ток — казах.

— Ще движим с ръце — отвърна той.

Едва сега забелязах желязната ръчка. Двамата я завъртяхме.

Бавно запълзяхме нагоре.

Колко време трая това безкрайно изкачване?… Въртяхме желязната ръчка, подемникът леко скърцаше, докосвайки грапавините на каменната стена, над нас бе тъмнина, чувах нервното дишане на стария жрец, хълцането на Агвила, биенето на собственото си сърце…

И въртях, въртях, въртях… До загубване на съзнанието.

Лек тласък. Спряхме.

Отдолу долетя глуха експлозия.

Анди пое дълбоко дъх:

— Вдигни ръце! — каза той.

Вдигнах ръце. Напипах нещо като метален капак.

— Премествай наляво!

Преместих наляво. Ослепи ме остър слънчев лъч. Върху главата ми се изсипа суха пръст.

— Излизайте! — заповяда Анди. — Бързо!

Излязохме.

Бяхме на повърхността на земята, къде точно, не можех да видя, тъй като ярката дневна светлина все още премрежваше очите ми.

— Покривай! — каза Анди.

Върнахме металния капак върху шахтата, покрихме го отново с камъни и пръст.

Изтощен, аз се строполих на земята, до Агвила и баща му.

Чак след минута-две, успокоил дишането си, се надигнах да видя къде се намираме: лежахме на същото онова място, където за първи път, приспан, бях изведен от Ел Темпло. Зад нас бяха Скалистите върхове, отпред конусообразното тяло на Ел Волкан.

И докато доктор Маяпан, Агвила и аз лежахме вече без сили, Анди, неукротим, изтича надолу към горичката, спря се пред куп клони, разчисти ги: под тях беше старият джип, покрит със зелен брезент.

Анди запали двигателя, подкара към върха.

И когато вече стигна до нас, от недрата на земята, точно изпод краката ни, дойде могъщо ахкане. Планината се разтърси, блъсната сякаш от исполински юмрук.

— Ясимиенто! — прошепна Анди.

— Ясимиенто… — повтори вяло Агвила. — Свърши се…

Уви, нищо не се свърши.

Преди още ахкането на земята да затихне, пробуди се бученето, онова, което издаваха стоте хиляди валяци, когато си пробиваха път от глъбините на планетата към повърхността.

Джипът се заклати.

Бученето прерастваше в апокалиптичен вой, във вопъл на цялата вселена.

Гората, платото, планините се тресяха.

Тресеше се Ел Волкан.

И като гневен снаряд, от неговия кратер към небесата полетя огнен стълб. Той опря облачетата, превърна се в гигантска гъба, която покри могъщата снага на вулкана, продължи по-нататък, заля полетата, проникна в Стайфли, смеси се с него, превръщайки го в нажежена мъгла.

Огненият стълб растеше, с него към висините се извиваха вихрушки от пепел, газове и нажежени скални отломки.

По склоновете потекоха гъсти реки от лава и те заливаха нивиците на Индиосите, изгаряха техните колиби и помитаха редките дръвчета, заедно с тревата, цветята и децата…

Към долините се втурнаха хора, панически бягайки от яростта на татко Ел Волкан.

Вихри от гореща пепел долетяха и до нас. Това ни изтръгна от вцепенението. Агвила качи стареца в джипа, аз скочих до него, Анди пъхна торбата с книгите под седалката и подкара.

Колата се понесе през гората към пътя, който долу изчезваше в гъстите слоеве на Стайфли. Зад нас сухата горичка пламна като борина, пожарът запълзя подир джипа, Анди натисна педала на газта докрай, проявявайки чудеса от смелост и шофьорско майсторство.

Но нажежените облаци все пак ни достигаха. Вдигнах гюрука — наивна защита срещу огъня. Тогава грабнах бидона и започнах да обливам брезента с вода. Въздухът се изпълни с изпарения. Ставаше непоносимо горещо. Старият жрец полулежеше на задната седалка, дишайки все по-тежко, напразно отваряйки уста за свежа глътка кислород.

И колкото повече се спускахме към равнината, толкова повече на пътя ни се изпречваха бягащите селяни с торби на рамо, с пеленачета на ръце. Ужасени, викащи, плачещи… Някои бутаха двуколки, някои — обикновени колички за пясък. Мяркаха се каруци, стари автомобили, разнебитени камионетки. Човешкият поток ставаше все по-гъст. Някои се опитваха да ни спрат, да се докопат до нас, да се покатерят на седалките, но ние мълчаливо ги отблъсквахме и отминавахме и зад нас се сипеха проклятия и хули.

А когато се озовахме в долината, която водеше към Кампо Верде, пътят се оказа толкова задръстен, че никаква кола не бе в състояние да се провре сред панически разлелия се човешки мравуняк. Тогава Анди направи невъзможното: зави вдясно и като се покатери по изровения склон, тръгна успоредно на пътя, с риск да обърне колата и да ни убие.