Урсула Ле Гуин - Грънчарското колело на рая

— Откъде знаеш?

Ор въздъхна.

— Ще видите като излезете. Свършихме ли за този следобед?

— Готов съм за още. Държавата плаща, нали знаеш.

— Много съм уморен.

— Добре, значи с това приключваме за днес. Слушай, какво ще кажеш да провеждаме сеансите си нощем? Ще те оставя да заспиш нормално, ще използвам хипноза само да внуша съдържанието на съня. По този начин делниците ти ще останат свободни, а при мен в половината от случаите делниците са нощи; сънят е нещо, с което изследователите на съня рядко разполагат! Това страшно ще ускори работата ни, а ти няма да има защо да вземаш лекарства за потискане на сънищата. Искаш ли да опитаме? Какво ще кажеш за петъчната нощ?

— Имам среща — Ор се стресна от лъжата си.

— Тогава събота.

— Добре.

Тръгна си, преметнал влажния шлифер през ръка. Нямаше защо да го облича. Сънят за Кенеди беше много резултатен. Вече знаеше със сигурност кои сънища са такива. Колкото и обикновено да беше съдържанието им, като се събудеше, ги помнеше изключително ясно и се чувстваше съсипан и изхабен, както се чувства човек, направил огромно физическо усилие да се противопостави на непреодолима, смазваща сила. Преди такива сънища не идваха по-често от веднъж на месец, месец и половина; всъщност връх бе взел страхът, че ще сънува. Сега Усилвателя го караше да сънува, а хипнотичните внушения настояваха да сънува резултатно, бе сънувал резултатно три от общо четири записвания в течение на два дни; или, ако оставим настрана съня с кокосовите палми, който беше, както рече Хейбър, просто мърморене на образи, три от три. Чувстваше се изтощен.

Не валеше. Когато излезе от входа на Уиламит Ист Тауър, мартенското небе се бе опнало високо и ясно над уличните каньони. Вятърът се бе обърнал от изток, духаше сухият пустинник, който съживяваше от време на време влажното, горещо, печално, сиво време в долината на Уиламит. По-чистият въздух повиши малко настроението му. Той изправи рамене и тръгна, опитвайки се да пренебрегне лекото замайване, по всяка вероятност краен резултат от изтощение, тревога, две кратки дремвания по необичайно време на деня и спускането с асансьор от шейсет и втория етаж.

Докторът ли му е казал да сънува, че е спряло да вали? Или пък внушението е било да сънува Кенеди (който, както си спомни сега, имаше брадата на Ейбрахам Линкълн)? Или самия Хейбър? Нямаше как да познае. Резултатната част от съня беше спирането на дъжда, промяната във времето; но това нищо не доказваше. Често резултатен се оказваше не видимо очебиен елемент на съня. Подозираше, че той е прибавил Кенеди по причини, известни само на подсъзнанието му, но нямаше как да е сигурен.

Слезе с безкрайно усилие до спирката на метрото Ист Бродуей. Пусна монетата от пет долара в билетния автомат, взе билета, хвана влака, навлезе в мрака под реката.

Замайването в тялото и съзнанието му се засили.

Да минеш под реката; колко странна, наистина противоестествена мисъл.

Да пресечеш река, да я минеш по брода, да нагазиш в нея, да плуваш в нея, да използваш лодка, ферибот, мост, самолет, да отидеш нагоре по реката, да слезеш надолу по реката в безкрайното обновление или начало на течението — всичко това звучеше смислено. Но да минеш под река, тук ставаше дума за нещо, което съвсем буквално звучеше перверзно. В съзнанието и извън него има пътища, чиято сложност сама по себе си показва, че явно си се объркал и някъде съвсем в началото си свърнал в неправилна посока.

Под Уиламит имаше девет влакови и автомобилни тунела, през нея бяха прехвърлени шестнайсет моста, бяха я бетонирали в продължение на близо четирийсет и пет километра. Мелиоративните съоръжения по нея и по по-голямата Колумбия, в която тя се вливаше на няколко километра надолу по течението от центъра на Портланд, бяха така съвършени, че дори след най-продължителни проливни дъждове нито една от тях не можеше да повиши нивото си с повече от десет-дванайсет сантиметра. Уиламит беше полезен елемент от заобикалящата среда, досущ голямо, кротко домашно животно, запретнато с каиши, вериги, тегличи, седла, мундщуци, колани, букаи. Разбира се, ако не вършеше работа, щяха да я покрият с бетон, като стотиците малки потоци и рекички, които течаха в тъмнина надолу от височините на града под улиците и сградите. Без нея Портланд нямаше да е пристанище; корабите, дългите колони от шлепове, големите салове с дървен материал все още плаваха нагоре и надолу. Затова камионите, влаковете и малкото частни коли трябваше да минават над реката или под нея. Над главите на хората, които пътуваха във влака в тунела Бродуей, имаше тонове скала и чакъл, тонове течаща вода, грамадите на пристаните и киловете на океански кораби, огромните бетонни подпори на вдигнатите над земята мостове на магистралите и детелините, конвой от парни камиони, натоварени със замразени бройлери, реактивен самолет на 10 000 метра в небето, звезди на 4,3 светлинни години. Джордж Ор, блед на премигващия флуоресцентен блясък във вагона, се люлееше, стиснал клатещата се стоманена дръжка сред още хиляди други като него. Усещаше тежестта върху си, товар, който го натискаше все по-надолу. Мислеше: „Живея с кошмар и от време на време се събуждам от него в съня си.“