Урсула Ле Гуин - Грънчарското колело на рая

Г-ца Крауч се усмихна безучастно и му даде знак направо да влиза. Ор си бе представял, че кабинетите на психиатрите, също като заешките дупки, имат преден и заден вход. Този нямаше, но се съмняваше, че в него може на влизане или излизане пациентите да се натъкнат един на друг. В Медицинския факултет му обясниха, че д-р Хейбър имал малко пациенти, защото бил преди всичко изследовател. Създадоха у него впечатлението за човек, постигнал успех и много специален, а сърдечното и властно поведение на доктора го затвърди. Но тъй като днес не беше така напрегнат, забеляза повече неща. В кабинета нямаше платина и кожа, които да свидетелстват самоуверено за финансов успех, липсваше и бъркотията на учен, убеден, че за него тези неща нямат значение. Столове и кушетка, тапицирани с изкуствена кожа, бюро от облечен с пластмаса и дървен фурнир метал. Нямаше нищо истинско. Д-р Хейбър, с бели зъби, с червеникавокафява грива, огромен, избоботи: „Добър ден!“

Сърдечността беше неподправена, но пресилена. У този човек имаше истинска топлина и дружелюбност, но те бяха затиснати от професионално маниерничене, изкривили се бяха от преднамереното използуване на собствената личност на лекаря. Ор долови желанието му да го харесат и да помогне; „Докторът — помисли си той — не е убеден, че на този свят има други освен него и търси да докаже, че те съществуват като им помага. Боботи така високо своето «Добър ден!», защото не е сигурен, че ще получи отговор.“ На Ор му се дощя да бъде дружелюбен, но, тъй като не му се видя подходящо да каже нещо лично, рече:

— Изглежда Афганистан ще се намеси във войната.

— Хм, това си личеше още през август. — Трябваше да се сети, че докторът ще е по-наясно с международното положение; той самият беше полузапознат с него и изостанал с три седмици от събитията. — Според мен това едва ли ще стресне съюзниците — продължи Хейбър, — освен ако не привлече Пакистан на страната на Иран. Тогава може да се наложи Индия да изпрати нещо повече от символична подкрепа на изагиптяните. — Последното беше телеграфно съкращение на съюза между Новата арабска република и Израел. — Според мен, речта на Тупта в Делхи показва, че той се подготвя за такава възможност.

— Тя се разраства — рече Ор, чувствайки се неадекватен и унил. — Имам предвид войната.

— Притеснява ли те?

— Вас не ви ли притеснява?

— Това няма значение.

— Да, притеснява ме. — Но Хейбър не заслужаваше този отговор; питащият не може да се изключи от въпроса, като се прави на обективен, сякаш отговорите бяха предмети. Ор не изрече мислите си на глас; намираше се в ръцете на доктора, който положително знаеше какво прави.

Имаше склонността да смята, че хората знаят какво вършат, може би защото приемаше, че самият той не знае.

— Спа ли добре? — попита Хейбър, сядайки под лявото копито на Тамани Хол.

— Чудесно, благодаря.

— Какво мислиш за ново посещение в Двореца на сънищата? — попита докторът като го наблюдаваше внимателно.

— Разбира се, нали затова съм тук.

Видя Хейбър да става и да заобикаля бюрото, видя голямата ръка да посяга към врата му, сетне не се случи нищо.

— … Джордж…

Името му. Кой го викаше? Непознат глас. Суха земя, сух въздух, кънтенето на непознат глас в ушите му. Дневна светлина и никаква посока. Няма път назад. Събуди се.

Полупознатата стая, полупознатият едър мъж в широка червеникавокафява работна дреха, с червеникавокафявата брада и белозъба усмивка, с тъмни непроницаеми очи.

— На ЕЕГ-то сънят изглеждаше кратък, но жив — рече плътният глас. — Да го чуем. Колкото по-бързо си спомниш, толкова по-пълно ще го разкажеш.

Ор седна, усещайки се доста, замаян. Намираше се на кушетката. Как ли се бе озовал там?

— Да видим. Нищо особено. Отново конят. Като ме хипнотизирахте, пак ли ми казахте да сънувам коня?

Хейбър поклати глава, без да потвърждава или да отрича и продължи да слуша.

— Ами, това тук беше конюшня. Това помещение. Слама и ясли, а в ъгъла — вила, и т.н. Конят беше в нея. Той…

Очаквателното мълчание на Хейбър не допускаше измъкване.

— Та той изсипа огромна купчина лайна. Кафяви, димящи. Конски фъшкии. Приличаше малко на връх Худ, с малката гърбичка от северната страна и т.н. Покриваше целия килим и някак ми пречеше, та рекох: „Това е само снимка на върха.“ Сетне, предполагам, започнах да се събуждам.

Ор вдигна очи, погледна покрай д-р Хейбър към фототапета зад него, снимка на връх Худ, която заемаше цялата стена.