Урсула Ле Гуин - Грънчарското колело на рая

Ор поклати отрицателно глава, прекалено паднал духом, за да отвори уста.

Хейбър продължи да говори и Ор се постара да внимава. Сега обсъждаше съзерцанието, връзката му с нощните сънни цикли от час и половина, ползата от тях и стойността им. Попита Ор дали му допада някакъв конкретен тип фантазиране.

— Например — рече той, — аз често си фантазирам за героични постъпки. Героят съм аз. Спасявам момиче, колега астронавт, обсаден град или цялата проклета планета. Месиански мечти, мечтите на човек, който иска да стори добро. Хейбър спасява света! Носят ми страхотно удоволствие — стига да си знаят мястото. Всички ние имаме нужда от повишаване на самочувствието, което идва от фантазирането, но опитаме ли се да разчитаме на него, параметрите ни за действителността започват донякъде да се размиват… Тогава идват фантазиите от типа остров в Южните морета — мнозина ръководители на средна възраст им се отдават. Или за благородния, многострадален мъченик и различните романтични фантазии на подрастващите, садомазохистичните фантазии и т.н. Мнозина от нас познават повечето такива типове. Почти всички сме били поне веднъж на арената, срещу лъвовете, хвърлили сме бомба и сме унищожили враговете си — или сме спасили въображаема девица от потъващ кораб, писали сме вместо Бетовен Десетата му симфония. Кой стил ти допада?

— О… бягството — отвърна Ор. Наистина трябваше да се стегне, за да отговори на човека, който се опитваше да му помогне. — Да се измъкна. Да се измъкна изпод товара.

— На работата ли, на ежедневието ли?

Хейбър сякаш не можеше да повярва, че Ор е доволен от работата си. Без съмнение преливаше от амбиция и му беше трудно да повярва, че у някого тя може да липсва.

— Ами, по-скоро от града, искам да кажа от тъпканицата. Прекалено много хора навсякъде. Заглавията. Всичко.

— Южните морета ли? — попита Хейбър с мечешката си усмивка.

— Не. Тук. Нямам голямо въображение. Мечтая за къщичка някъде извън града, може би в Крайбрежната верига, където все още е останало нещо от някогашните гори.

— Мислил ли си някога да си купиш?

— Един акър 7 7 Акър — мярка за площ, около 4 дка. — Б.пр. земя в най-евтините райони за отмора, в пустошта на Южен Орегон, струва около трийсет и осем хиляди долара. Стига до четиристотин хиляди за парцел с изглед към плажа.

Хейбър подсвирна и рече:

— Разбирам, че си мислил и е трябвало да се върнеш към фантазиите си. Слава Богу, те са безплатни, а! Добре, готов ли си да опитаме пак? Имаме почти цял час още.

— Бихте ли могли…

— Какво, Джордж?

— Да ми позволите да запомня…

Хейбър поде един от поредните си многословни откази:

— Виж какво. Както знаеш, нормално изживяното по време на хипноза, включително всички указания, не се помни в будно състояние, защото се блокира от механизъм, подобен на онзи, който блокира спомена за 99 на сто от нашите сънища. Да се отстрани този блок означава да се дадат прекалено много противоречиви указания, свързани с доста деликатен въпрос — съдържанието на все още несънуван сън. Ето това — този сън — мога да ти внуша да си спомниш. Но не желая споменът за действително сънувания от тебе сън да се смесва с внушенията, които съм направил. Искам да са разделени, да получа ясен доклад за онова, което наистина си сънувал, а не за онова, което, според теб, е трябвало да сънуваш. Разбра ли? Наистина трябва да ми вярваш. Аз участвам в играта, за да ти помогна. Не искам твърде много от теб. Ще те подтиквам, но не прекалено силно или прекалено бързо. Няма да те карам да сънуваш кошмари. Повярвай ми, искам да доведа тази работа докрай и да я проумея толкова, колкото ти я разбираш. Ти си интелигентен и отзивчив субект, а и храбър човек, който е носил сам подобна тревога много дълго време. Ще доведем работата докрай, Джордж, повярвай ми.

Ор не му вярваше напълно, но на него можеше да се противоречи колкото на проповедник, а освен всичко имаше желание да му повярва.

Не каза нищо, а легна обратно на кушетката и позволи на голямата ръка да докосне гърлото му.

— Добре! Готово! Какво сънува, Джордж? Да чуем, докато е още топло.

Повдигаше му се, чувстваше се като глупак.

— Нещо за Южните морета… кокосови палми… Не мога да си спомня. — Потри глава, почеса се под късата брада, пое дълбоко дъх. — Сетне сънувах, че вървите двамата с президента Джон Кенеди, струва ми се по Олдър Стрийт. Вървях зад вас и, струва ми се, носех нещо на някого от двамата. Кенеди беше отворил чадъра си — виждах го в профил, приличаше на старите монети от петдесет цента — и вие казахте: „От това повече няма да имате нужда, г-н президент“ — и го взехте от ръцете му. Той май се подразни, продума нещо, което не можах да разбера. Но беше спряло да вали, показа се слънцето и той рече: „Сигурно сте прав, сега“… Наистина е спряло да вали.