Урсула Ле Гуин - Грънчарското колело на рая

Блъскането и бутането на хората, които слизаха на станция Юниън, изби тази дълбокомъдрена мисъл от съзнанието му; той съсредоточи вниманието си върху това да не изпуска дръжката. Тъй като се чувстваше все още замаян, се страхуваше, че ако я изпусне, може да повърне и се предаде изцяло на силата (с).

Влакът потегли отново с шум, който се състоеше от равни части ниски и стържещи ревове и високи пронизителни писъци.

Портландската метросистема датираше само от петнайсет години, но я строиха късно и набързо, с некачествени материали, по време на, а не преди сгромолясването на икономиката, основана на личните автомобили. Всъщност вагоните бяха строени в Детройт и сами го потвърждаваха с трайността си и звуците, които издаваха. Ор дори не чуваше ужасяващия шум. Макар и само на трийсет години, окончанията на слуховия му нерв бяха със значително притъпена чувствителност; във всеки случай, шумът бе обикновеният фон на кошмара. Отново разсъждаваше, наложил правата си върху висящата на ремък дръжка.

Откак по принуда разви интерес към темата, се чудеше, че съзнанието не помни повечето сънища. Очевидно несъзнателното мислене, все едно дали при новородените или в сънищата, не стоеше на разположение на съзнателните спомени. Но дали по време на хипноза е в безсъзнание? Съвсем не, буден е, докато не му кажат да заспи. Тогава защо не можеше да си спомни? Това го тревожеше. Искаше да знае какво върши Хейбър. Например първият сън този следобед: дали докторът му е казал просто да сънува отново коня? И дали сам е добавил конските фъшкии, което го поставяше в неудобно положение? От друга страна, ако докторът е внушил конкретно конските фъшкии, това го поставяше отново, макар и по различен начин, в неудобно положение. А може би Хейбър е имал късмет, че не се сдоби с голяма димяща купчина кафяв конски тор на мокета в кабинета си. В известен смисъл, разбира се, това бе станало — снимката на планината.

Ор се изпъна сякаш го бяха ръгнали в слабините, докато влакът се втурна с писък в станцията на Олдър Стрийт. Планината, помисли той, докато шейсет и осем души се блъскаха, тикаха и се отъркваха в него, устремени към вратите. Планината. Казал ми е да върна планината в съня си. И аз съм накарал коня да върне планината на мястото й. Но, ако ми е казал да върна планината на мястото й, тогава е знаел, че е била там преди коня. Знаел е. Видял е как първият сън променя действителността. Видял е промяната. Той ми вярва. Не съм луд!

Толкова голяма бе радостта, изпълнила Ор, че седмина или осмина от четирийсет и двамата пътници, които се тъпчеха във вагона, тези, дето бяха притиснати най-близо до него, изпитаха леко, но определено сияние на добронамереност или отпускане. Жената, която не успя да му отнеме ремъка, почувства блажено облекчение на острата болка от мазола си; мъжът, смачкан върху му от ляво, си помисли внезапно за слънчева светлина; старецът, седнал приведен точно пред него, за малко забрави, че е гладен.

Ор не беше от онези, които разсъждават бързо. Всъщност не беше от онези, които разсъждават. Стигаше до идеите бавно, никога не се плъзгаше по кристалния, твърд лед на логиката, нито се възнасяше на попътната струя на въображението, а тъпчеше, пристъпваше бавно по коравата почва на битието. Да виждаш връзките, казват, било белег на интелекта. Ор усещаше връзките — досущ като водопроводчик. Не беше глупав, но не използваше и половината от възможностите на мозъка си, нито пък половината от бързината, която можеше да развие. Едва след като слезе от метрото на Рос Айлънд Бридж Уест, измина няколко пресечки по нагорнището, взе асансьора до осемнайсетия етаж, до своята гарсониера с размери два и петдесет на три и трийсет метра в двайсет и един етажния блок от стомана и мръсен бетон „Корбет“, съсобственост на хора с независим доход (Да живееш разкошно с ограничени средства в центъра на града!), сложи резена соев хляб в инфрачервената фурна, извади бира от стенния хладилник и постоя известно време на прозореца — бе платил двойно за външна стая с изглед към Западните възвишения на Портланд, нагъчкани с огромни лъскави кули, наситени със светлини и живот и стигна, най-накрая, до въпроса: Защо Хейбър не ми каза, че знае, че сънувам резултатно?

Предъвква го известно време. Обикаля наоколо, опита се да го повдигне, но му се видя много тежък.

Мислеше си: Хейбър знае вече, че фототапетът се променя два пъти. Защо не каза нищо? Трябва да знае, че се страхувам да не съм луд. Казва, че ми помагал. Би ми помогнал много, ако ми каже, че вижда онова, което виждам аз, че не си въобразявам.