Урсула Ле Гуин - Грънчарското колело на рая

Картината беше спокойна, в доста приглушени, малко изкуствени багри: синьо небе, нежно или червеникавокафява планина, с бели петънца близо до върха, а на преден план сумрачни, безформени върхове на дървета.

Докторът не гледаше към тапета. Следеше Ор със своите пронизващи, непроницаеми очи. Засмя се, когато Ор обърна отново погледа си към него, но не продължително или високо, а по-скоро малко възбудено.

— Напредваме, Джордж!

— Накъде?

Ор имаше чувството, че изглежда смачкан и глупав, както седеше на кушетката, на която беше спал безпомощен, вероятно с отворена уста и хъркайки, докато Хейбър е седял, гледал е тайните танци и подскоци на мозъка му и му е казвал какво да сънува. Почувства се беззащитен и използван. За каква цел?

Очевидно докторът не си спомняше въобще за фототапета с коня, нито пък за разговора, който водиха във връзка с него; той живееше изцяло в новото настояще и всичките му спомени водеха към него. Така че въобще не можеше да помогне. Но сега ходеше напред-назад из кабинета, като говореше дори по-високо от обикновено.

— Ами, първо, можеш да сънуваш и наистина сънуваш по поръчка, следвайки хипнотичните внушения; второ, реагираш великолепно на Усилвателя. Следователно можем да работим заедно, бързо и резултатно, без наркоза. Предпочитам да работя без наркотици. Онова, което мозъкът върши самостоятелно, е хиляди пъти по-увлекателно и сложно от каквато и да е реакция на химическо стимулиране; затова разработих Усилвателя — да дам на мозъка средство сам да се стимулира. Творческите и терапевтични ресурси на мозъка — независимо дали е в будно състояние, дали спи или сънува — са практически безкрайни. Стига да намерим ключове към всички ключалки. Сама по себе си силата на съня е направо несънувана! — Разсмя се силно, тъй като бе използвал малката игра на думи многократно. Ор се усмихна неловко, тя попадна прекалено близо до целта. — Убеден съм, че лечението ти трябва да се търси в това направление — да се използват сънищата ти, а не да се заобикалят или избягват. Да се изправиш лице в лице със страха си, с моя помощ, да го преодолееш. Ти се боиш от собственото си съзнание, Джордж. Това е страх, с който човек не може да живее. Но не ти се и налага. Не си разбрал, че собственото ти съзнание може да ти помогне, как да го използваш, да го впрегнеш творчески. Само трябва да не се пазиш от собствените си умствени способности, да не ги потискаш, а да ги освободиш. Можем да го направим заедно. Как мислиш, не е ли правилно, не трябва ли да се направи?

— Не зная — отвърна Ор.

Когато Хейбър говореше за използването и впрягането на умствените му способности, за момент си помисли, че докторът сигурно има предвид способността му като сънува да променя действителността, но нали, ако е имал това предвид, щеше да каже ясно? След като знаеше, че Ор отчаяно има нужда някой да потвърди, не би се въздържал, стига да беше в състояние.

Сърцето на Ор се сви. Наркотиците и стимулиращите средства го бяха направили емоционално неуравновесен; знаеше го и затова все се опитваше да се бори и да овладее чувствата си. Но това си разочарование не можеше да овладее. Сега осъзна, че си е позволил мъничко надежда. Вчера бе убеден, че докторът съзнава смяната на планината на фототапета с коня. Не се изненада, не се разтревожи, че при първоначалното си стъписване Хейбър се опита да го скрие; без съмнение не е бил в състояние да го признае дори пред себе си, да го възприеме. Самият Ор дълго търси сили да приеме факта, че върши невъзможното. И все пак си бе позволил да се надява, че Хейбър като знае за съня и присъства, намирайки се в центъра на събитията, е могъл да забележи промяната, могъл е да си спомни и да потвърди, че се е случило.

Напразно. Нямаше изход. Ор се озова в положението, в което се намираше от месеци — сам; знаейки, че е луд и че не е луд едновременно и еднакво непоколебимо. Това стигаше, за да се побърка.

— Дали ще е възможно — рече срамежливо той, — да ми оставите постхипнотично внушение да не сънувам резултатно? След като можете да ми внушите да го направя… Така бих се отървал от наркотиците, поне за известно време.

Хейбър се намести зад бюрото си, приведен като мечка.

— Много се съмнявам, че ще свърши работа дори в течение на една нощ — рече просто той. Сетне отново забоботи: — Не е ли това същият безплоден път, по който си се опитал да тръгнеш, Джордж? Наркотик или хипноза — все си е потискане. Не ще успееш да избягаш от собственото си съзнание. Разбираш го, но не си съвсем готов да го приемеш. В това няма нищо лошо. Погледни на нещата така — на два пъти сънува, ей тук, на кушетката. Толкова лошо ли беше? Навреди ли ти с нещо?