Маргарет Этвуд - Разказът на Прислужницата

Когато връща пропуска ми, онзи с редките мустачки се навежда и опитва да види лицето ми. Аз повдигам мъничко глава, за да го улесня, виждам очите му и той вижда моите, и се изчервява. Издължена и печална физиономия, овча, с големи кучешки очи — на шпаньол, не на териер. Кожата му е бледа и изглежда нездраво изнежена като кожата под струпеи. Въпреки това усещам порив да положа длан върху това оголено лице. Той пръв отмества поглед.

Случилото се е събитие, дребно нарушение на правилата, съвсем нищожно, почти незабележимо, но подобни моменти са награда за мен, като бонбоните, които като малка криех в дъното на едно чекмедже. Те са шансове, мънички шпионки.

Ами ако дойда нощем, когато е на пост сам — макар че никога няма да му позволят такова усамотение — и му позволя да надникне между белите ми крилца? Ами ако смъкна червената си наметка и му се покажа — и на двамата — на треперливата светлина на фенерите? Сигурно това си мислят понякога, докато стоят безкрайно дълго край бариерата, през която не преминава никой освен Командирите на праведните с дългите си черни автомобили или техните сини Съпруги и забулени в бяло дъщери, запътили се към Избавления или Молитвонади, или трътлестите Марти, или рядко някой Родомобил, или Прислужниците пеша. И понякога черен микробус с нарисувано бяло крилато око отстрани. Прозорците на микробусите са затъмнени, а мъжете на предните седалки носят тъмни очила — двойна тъма.

Микробусите са по-безшумни от другите автомобили. Извръщаме очи, когато минават. Ако отвътре се разнасят звуци, стараем се да не ги чуваме. Ничие сърце не е напълно предано 10 10 „… защото очите Господни обгледват цялата земя, за да помагат на ония, чието сърце е напълно предадено Нему.“ (2 Парал. 16:9). — Б.пр. .

Когато черните микробуси стигнат до пропускателен пункт, им махват да преминават, без да ги спират. Пазителите не искат да рискуват да поглеждат вътре, да претърсват, да се съмняват в авторитета им. Независимо какво си мислят.

Ако изобщо мислят, не личи по вида им.

Най-вероятно обаче не си представят дреха, захвърлена на моравата. Ако си представят целувка, сигурно следващата им мисъл е за включен прожектор, за пушечни изстрели. Затова гледат да си вършат работата и да бъдат повишени в Ангели, накрая да им бъде позволено да се оженят и тогава, ако се сдобият с достатъчно власт и живеят достатъчно дълго, да си имат собствена Прислужница.

Онзи с мустака ни отваря малката пешеходна портичка и се отдръпва по-далечко, за да преминем. Знам, че ни наблюдават, докато се отдалечаваме — на тези двамата още не е било позволено да докоснат жена. Правят го само с поглед, затова леко разкършвам ханша си и усещам как червената пола се поклаща около мен. Все едно подаваш нос иззад оградата или дразниш куче с кокал отдалеч. Срамувам се от постъпката си, защото тези мъже не са виновни за нищо, твърде млади са.

После установявам, че всъщност изобщо не ме е срам. Наслаждавам се на силата, на въздействието на кучешкия кокал — пасивна, но я има. Надявам се да се възбуждат, като ни гледат, и да се налага тайничко да се отъркват в боядисаните бариери. По-късно през нощта ще страдат на койките в казармите си. Нямат друг отдушник освен самите себе си, а това е светотатство. Вече няма списания, няма филми, няма заместители, само аз и силуетът ми, който се отдалечава от тези двама мъже, застанали мирно на пропускателния пункт и загледани подир нашите отдалечаващи се тела.

Пресичам улицата приведена. Вече сме извън квартала на Командирите, но и тук има големи къщи. Пред една от тях Пазител коси тревата. Моравите са спретнати, фасадите са красиви, добре поддържани. Като красивите снимки, които преди публикуваха по списанията за домове, градини и вътрешна декорация. Същото безлюдие, същата сънливост. Улицата прилича на музей или на улица от модел на град, изработен да показва на хората къде сме живели преди. Защото на тези снимки, в тези музеи, в тези модели на градове, няма деца.

Това е сърцето на Галаад 11 11 „Галаад е град на нечестивци, опръскан с кръв.“ (Ос. 6:8), „И взе Иаков един камък и го постави за паметник. И рече Иаков на сродниците си: сберете камъни. Те сбраха камъни и направиха грамада, и ядоха (и пиха) там, на грамадата. (И рече му Лаван: тая грамада е днес свидетел между мене и тебе.) И нарече я Лаван: Иегар-Сахадута; Иаков пък я нарече Галаад.“ (Бит. 31:45-47). — Б.пр. , където войната прониква само по телевизията. Не знаем точно къде са границите, променят се в зависимост от нападенията и контранападенията, но тук е средата, където нищо не помръдва. Република Галаад няма граници, казваше Леля Лидия. Галаад е в сърцата ви.