Маргарет Этвуд - Разказът на Прислужницата

Онези, които са стигнали до гишето, подават купоните си на двамата униформени Пазители от отсрещната страна. Никой не говори много, но се чува шумолене и жените тайно се озъртат: тук, докато пазаруваш, можеш да срещнеш познат, някой, когото познаваш отпреди или от Червения център. Насърчаващо е дори само да зърнеш такова лице. Да можех да срещна Мойра, само да я мярна, да се уверя, че още съществува. Сега ми е трудно да си представя какво е да имаш приятел.

Гленова обаче е до мен, не поглежда. Може би вече не познава никого. Може би са изчезнали всички жени, които е познавала. Или пък не иска никой да види нея. Стои безмълвна и с наведена глава.

Докато чакаме на двойната опашка, вратата се отваря и влизат още две жени, и двете с червените рокли и с белите наочници на Прислужниците. Едната е в напреднала бременност, коремът ѝ е победоносно издут под широката дреха. В магазина настават раздвижване, шушукане, въздишки, неволно извръщаме глава, съвсем открито, за да я огледаме по-добре, пръстите ни сърбят да я докоснем. За нас тя е магично присъствие, обект на завист и желание, жадуваме да сме като нея. Тя е знаме на върха на нашата планина, демонстрира ни какво все още е възможно — и ние можем да бъдем спасени.

Жените в стаята си шушукат, почти говорят — толкова силно е вълнението им.

— Коя е тя? — чувам зад себе си.

— Уейнова. Не. Уорънова.

— Фукла — просъсква гласът, и с право. Жена в толкова напреднала бременност не е длъжна нито да излиза, нито да пазарува. Вече не ѝ предписват ежедневна разходка за поддържане на коремните мускули. Необходими са ѝ само упражненията на пода, дихателните упражнения. Би могла да си остане в къщата. Освен това е опасно да излиза, сигурно пред входа я чака Пазител. Сега, когато жената носи в себе си живот, тя е по-близо до смъртта и се нуждае от специална защита. Току-виж завистта я застигне, няма да е за пръв път. Сега всички деца са желани, но не от всеки.

Може разходката да е нейна прищявка, а те угаждат на капризите, когато работата е толкова напреднала без помятане. Или е една от онези жени — „Хайде, товарете ме, всичко ще понеса!“ — мъченица. Зървам за миг лицето ѝ, когато го вдига, за да се озърне. Гласът зад мен има право. Дошла е да се покаже. Цялата сияе, поруменяла е, наслаждава се на всеки миг.

— Тихо! — нарежда един от Пазителите зад щанда, и ние се умълчаваме като ученички.

Двете с Гленова сме вече на щанда. Подаваме купоните си и един от Пазителите въвежда номерата им в Компорциона, докато другият ни подава покупките, млякото, яйцата. Прибираме ги в кошницата и отново излизаме, минаваме покрай бременната жена и спътницата ѝ, която редом до нея изглежда слабичка, кльощава — всички сме така. Коремът на бременната жена е като огромен плод. Гигантски, дума от моето детство. Положила е длани върху издутината, сякаш да я предпази или сякаш ръцете ѝ черпят оттам топлина и сила.

Докато минавам покрай нея, тя ме поглежда право в очите и аз я познавам. Беше заедно с мен в Червения център, една от любимките на Леля Лидия. Никога не съм я харесвала. Името, предишното ѝ име, е Джанин.

Джанин ме поглежда, после в ъгълчетата на очите ѝ се появява сянката на самодоволна усмивка. Свежда очи към моя плосък корем под роклята и крилцата скриват лицето ѝ. Виждам само малка част от челото ѝ и розовия връх на носа ѝ.

След това отиваме във „Всяка плът“ 14 14 „И погледна Господ Бог на земята, и ето, тя беше разтляна: понеже всяка плът се бе отклонила от своя път на земята. И рече (Господ) Бог на Ноя: краят на всяка плът дойде пред лицето Ми, защото земята се напълни със злодейства от тях; и ето, Аз ще ги изтребя от земята.“ (Бит. 6:12-13) Вж. също Бит. 7:15-16, 21; Ис. 40:5-6; Иер. 45:5; Иез. 21:4-5 и др. — Б.пр. , чийто знак е голяма свинска пържола, изработена от дърво и провесена на две вериги. Опашката тук не е много дълга: месото е скъпо, дори Командирите не го ядат всеки ден. Гленова купува пържола обаче, при това за втори път тази седмица. Ще разкажа на Мартите — те обичат да слушат за такива неща. Живо се интересуват какво става в другите домакинства, подобни незначителни клюки за тях са повод за гордост или за недоволство.

Аз купувам пилешко, увито в месарска хартия и овързано с връв. Вече почти нищо не е пластмасово. Помня онези нескончаеми бели найлонови торбички в супермаркета — никак не ми се искаше да ги хвърлям, затова ги пъхах под мивката, докато не се натрупваха толкова много, че отворех ли вратата на шкафчето, те се изсипваха навън. Люк все се оплакваше. От време на време изгребваше всички торбички и ги изхвърляше.