Маргарет Этвуд: Разказът на Прислужницата

Спяхме във физкултурен салон. Върху лакиран дървен под с начертани кръгове и линии за игрите, които някога бяха играли тук. Баскетболните кошове още си стояха по местата, но без мрежичките. Околовръст имаше балкон за зрителите и като че долавях — съвсем слабо, като фотографски послеобраз — острия мирис на пот, примесен със сладникавото ухание на дъвка и парфюм от момичетата с разкроени поли в публиката, каквито бях виждала по снимките, после с минижупи и накрая с панталони, с една обеца и щръкнала коса със зелени кичури. Сигурно бяха организирали и танцови забави — музиката още витаеше като палимпсест от нечути звуци, стил подир стил, мощни барабани най-долу, горестен вопъл, гирлянди от хартиени цветя, картонени дяволчета, въртящо се кълбо от огледални стъкълца, което сипе снежинки от светлина върху танцьорите.

В помещението витаеше застоял лъх на секс и самота, очакване на нещо безименно и безформено. Помня копнежа по нещо, което все предстоеше и никога не беше еднакво като допира на длани по телата ни там и тогава, под кръста — или навън, на паркинга, или в стаята с телевизора с изключен звук, само с образи, които пробягват по надигаща се плът.

Копнеехме за бъдещето. Откъде се бяхме сдобили с тази дарба за ненаситност? Блуждаеше във въздуха, там беше и когато се мъчехме да заспим на военните койки, подредени в редици, раздалечени колкото да не можем да си говорим. Чаршафите ни бяха бархетни, като на деца, имахме и военни одеяла, от старите, на които още пишеше САЩ. Сгъвахме спретнато дрехите си и ги подреждахме върху високи столчета в долния край на леглото. Намаляваха осветлението, но не го гасяха. Леля Сара и Леля Елизабет патрулираха с електрошокови палки, провесени на ремъци от кожените им колани.

Не носеха оръжие обаче — дори на тях не им поверяваха оръжие. Оръжието беше само за пазачите, специално избрани измежду Ангелите. Те нямаха право да влизат в сградата, ако не са повикани, а ние нямахме право да излизаме освен на разходка два пъти дневно, две по две, край футболното игрище с ограда от метална мрежа, увенчана с бодлива тел. Ангелите стояха от външната страна на мрежата с гръб към нас. Страхувахме се от тях, но изпитвахме и още нещо. Да можеха да ни погледнат! Да можехме да поговорим! Мислехме, че ще направим някаква размяна, някаква сделка, че ще изтъргуваме нещичко — все още имахме телата си. Фантасмагории.

Научихме се да шепнем почти беззвучно. В полумрака можехме да протягаме ръце, когато Лелите не ни наблюдаваха, и да докосваме пръсти в пустотата. Научихме се да четем по устните, извърнали глава върху възглавницата, всяка взряна в устата на другата. Така си казвахме и имената.

Алма. Джанин. Долорес. Мойра. Джун.

Стол, маса, лампа. Горе, на белия таван, релефен орнамент с формата на венец, а в средата му — празно място, замазано, подобно белег на нечие лице на мястото на извадено око. Сигурно преди там е имало полилей. Махнали са всичко, на което може да се върже въже.

Прозорец, две бели пердета. Под прозореца — широк перваз за сядане с малка възглавница. Когато прозорецът е открехнат — всъщност той може само да се открехва — влиза въздух и пердетата помръдват. Мога да седя на стола или на перваза със скръстени в скута ръце и да се любувам на гледката. През прозореца влиза и слънчева светлина, пада на пода от тесни дървени летви, излъскани до блясък. Усещам мириса на препарата за полиране. На пода има килимче, овално, от сплетени парцалчета. Такива детайли са им по вкуса — народно творчество, старинна черга, изработена от безполезни остатъци от жени в свободното им време. Завръщане към традиционните ценности. Не прахосвай, за да не изпаднеш в нужда. Аз не съм прахосана. Защо тогава съм в нужда?