Маргарет Этвуд: Разказът на Прислужницата

Градината е владение на Съпругата на Командира. Докато гледам през нечупливото стъкло на прозореца си, често я виждам там, на колене върху възглавничка, със светлосин воал върху широкополата градинарска шапка, до нея — кошничка с ножици и върви за цветята. Копае Пазител, предоставен на Командира, а Съпругата на Командира го направлява с бастунчето си. Много Съпруги разполагат с такива градини — така имат с какво да се разпореждат, да поддържат, да обгрижват.

И аз имах градина навремето. Помня уханието на разкопана почва, облите луковици в дланта си, сухото шумолене на налетите семена между пръстите си. Времето минава по-бързо така. Понякога Съпругата на Командира изнася стол и просто седи в градината си. Отдалеч изглежда в покой.

В момента не е там, питам се къде ли е — не ми се иска да я срещна неочаквано. Може би шие в дневната, вдигнала лявото си стъпало върху табуретката заради артрита си. Или плете шалове за Ангелите на фронтовата линия. Не вярвам Ангелите изобщо да се нуждаят от такива шалове — тези, които плете Съпругата на Командира, са твърде изискани. Не харесва емблемата от кръст и звезда, която повечето други Съпруги изработват — струва ѝ се банална. По бордюра на нейните шалове има борчета или орли, или сковани човекоподобни фигури: момче и момиче, момче и момиче. Не са шалове за възрастни хора, а за деца.

Понякога ми се струва, че изобщо не изпращат шаловете на Ангелите, а ги разплитат и ги превръщат в кълбета прежда, за да бъдат изплетени отново. Може би само колкото Съпругите да имат някакво занимание, да се чувстват полезни. Аз обаче завиждам на Съпругата на Командира, че плете. Хубаво е да имаш малки цели, които се постигат лесно.

А за какво ми завижда тя?

Говори с мен само в краен случай. За нея съм жив укор. И необходимост.

За пръв път застанахме лице в лице преди пет седмици, когато ме разпределиха тук. Пазителят от предишното ми назначение ме докара до входната врата. През първите дни ни позволяват да минаваме през главния вход, но след това използваме задния. Нещата още не са установени, твърде рано е, никой не е сигурен за нашия статут. Скоро ще ни отредят или само главния вход, или само задния.

Леля Лидия твърди, че ходатайства за главния. Положението ви е почетно, така казва.

Пазителят натисна звънеца, но още преди да мине достатъчно време някой да чуе и да дойде да отвори, вратата се отвори отвътре. Явно беше чакала отзад — очаквах да ми отвори Марта, но се оказа тя с дългата си пепелявосиня рокля, няма как да я сбъркаш.

Значи ти си новата, каза. Не се отдръпна да ме пусне вътре, просто стоеше на прага, препречила пътя ми. Искаше да усетя, че не мога да вляза в къщата без нейното позволение. Напоследък има боричкане за такива дреболии.

Да, отговорих.

Остави я на верандата. Каза го на Пазителя, който носеше чантата ми. От червена изкуствена кожа, неголяма. Имах още един сак със зимната си наметка и по-плътни рокли, но той щеше да пристигне по-късно.

Пазителят остави чантата и отдаде чест. После чух зад гърба си как стъпките му се отдалечават по пътеката и как портата прищрака, и сякаш нечия закрилнически обгърнала ме ръка се отдръпна. Винаги се чувстваш самотен на прага на нов дом.

Тя изчака колата да запали и да потегли. Не я гледах в лицето, а там, където ми бе възможно със сведена глава: към понаедрялата ѝ синя талия, лявата ѝ ръка на дръжката от слонова кост на бастунчето ѝ, едрите диаманти на безименния ѝ пръст, който някога сигурно е бил красив и все още беше добре поддържан, с изпилен в плавна извивка връх на нокътя. Заприлича ми на присмехулна усмивка върху онзи пръст, сякаш ѝ се подиграваше.

Хайде, влизай, каза тя. Обърна ми гръб и закуцука по коридора. И затвори вратата.

Сама внесох червената си чанта, каквото несъмнено беше намерението ѝ, после затворих вратата. Не продумах. Леля Лидия ни научи, че не ни ли попитат нещо, най-добре да не си отваряме устата. Поставете се на тяхно място, казваше тя, като стискаше и сучеше ръце със своята напрегната и умолителна усмивка. Не им е лесно.

Ето тук, нареди Съпругата на Командира. Когато влязох в дневната, тя вече се беше настанила на креслото си, вдигнала лявото си стъпало на табуретката, върху избродирана възглавница — рози в кошница. Плетивото ѝ беше на пода до креслото със забодени вътре куки.

Застанах пред нея със скръстени ръце. И така, поде тя. Държеше цигара, която пъхна между устните си и стисна, докато пали. Стиснати, устните ѝ изглеждаха тънки, оградени от ситни вертикални бръчици, каквито показват по рекламите на козметика за устни. Запалката беше с цвят на слонова кост. Цигарите сигурно са купени на черно, помислих си и се обнадеждих. Дори сега, когато вече няма пари, търговията на черно си съществува. Винаги я има, защото винаги съществува нещо, което може да се разменя. Значи тази жена беше способна да нарушава правилата. Но какво имах аз за размяна?