Маргарет Этвуд - Разказът на Прислужницата

Крача по чакълестата пътека, която пресича моравата отзад прецизно като път в косата. През нощта е валяло, тревата от двете страни е мокра, въздухът — влажен. Тук-там мярвам червеи, белег за плодородие, застигнати от слънцето, полумъртви, гъвкави и розови като устни.

Отварям вратичката на бялата дъсчена ограда и продължавам да крача покрай моравата отпред, към портата. На алеята един от Пазителите, зачислен към нашето домакинство, мие колата. Това вероятно означава, че Командирът е в къщата или в своите покои отвъд трапезарията, където явно стои през повечето време.

Колата е скъпа, „Буря“, по-хубава от „Колесница“ и много по-добра от тромавия и набит „Бегемот“ 4 4 „Понеже те сееха вятър, буря ще пожънат.“ (Ос. 8:7), „Както вървяха и се разговаряха по пътя, изведнъж се яви огнена колесница, и огнени коне, и ги раздвоиха един от други, и Илия се понесе във вихрушка към небето.“ (4 Царств. 2:11), „Тогава Ти запази две животни: едното се наричаше бегемот, а другото — левиатан.“ (3 Ездр. 6:49). — Б.пр. . Черна е, разбира се, цвета на престижа или на катафалката, дълга и лъскава. Шофьорът я бърше с гюдерия, нежно. Това поне не се е променило — мъжката ласка за хубава кола.

Облечен е с униформата на Пазителите, но фуражката му е кривната наперено, ръкавите му са навити до лакътя и се виждат ръцете му — загорели, но изпъстрени с тъмни косъмчета. От ъгълчето на устата му стърчи цигара, явно и той има нещо, с което може да търгува на черно.

Знам името на мъжа — Ник. Знам го, защото чух Рита и Кора да си бъбрят за него, а веднъж чух и как Командирът му казва: Колата няма да ми трябва, Ник.

Той живее тук, със семейството, над гаража. Статутът му е нисък: не са му зачислявали жена, нито веднъж. Не се котира — или има дефект, или връзките му не са достатъчно добри. Но се държи, все едно не го знае или не дава пет пари. Малко лекомислен, недостатъчно угоднически. Може би е глупав, но се съмнявам. „Не му е чиста работата“, казваха преди. Или: „Надушвам плъх“. Непригодността като мирис. Неволно се питам как ли мирише мъжът действително. Не на плъх с тази потъмняла от слънцето кожа, влажна от пот, обвита в дим. Въздишам и вдъхвам.

Той ме поглежда и забелязва, че го гледам. Има френско лице, слабо, капризно, ъгли и плоскости, бръчки край устата, когато се усмихне. Дръпва за последен път от цигарата си и я хвърля на алеята. Започва да си свирука. После намига.

Навеждам глава, обръщам се, та белите крилца на наочниците да скрият лицето ми, и отминавам. Току-що е рискувал, но защо? Ами ако го докладвам?

Може да го е направил просто от любезност. Може би е забелязал изражението ми и го е сбъркал с нещо друго. Всъщност исках цигара.

Може да е изпитание, за да види как ще постъпя.

Може да е Око 5 5 „Очите Господни са на всяко място: те виждат лошите и добрите.“ (Притч. 15:3). — Б.пр. .

Отварям входната врата и я затварям след себе си, гледам надолу, не назад. Тротоарът е от червени тухли. Върху това се съсредоточавам — поле от правоъгълници, леко вълнисто там, където земята отдолу е хлътнала под десетилетното въздействие на зимния мраз. Цветът на тухлите е стар, но свеж и ясен. Поддържат тротоарите много по-чисти от преди.

Заставам на ъгъла и чакам. Преди никак не умеех да чакам. „И тез, що само чакат, също служат“ 6 6 „Сонет 19“ („За слепотата“), Джон Милтън. Прев. Калоян Игнатовски. — Б.пр. , казваше Леля Лидия. И ни накара да го наизустим. Казваше също: „Не всички ще успеете. Някои ще попаднат на каменисто място или на тръни. Други нямат корени“ 7 7 „… слушайте: ето, излезе сеяч да сее; и случи се, когато сееше, едни зърна паднаха край пътя, и долетяха небесните птици и ги изкълваха. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст, и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока; а когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха. Други паднаха в тръни, и израснаха тръните, заглушиха семето, и то не даде плод.“ (Марк. 4:3-7). — Б.пр. . Леля Лидия имаше брадавица на брадичката — помръдваше, когато тя говори. Казваше: „Представяйте си, че сте семена“, и гласът зазвучаваше придумващо, заговорнически, като гласовете на онези жени, които преди преподаваха балет на деца и казваха: „Вдигнете ръце във въздуха, представете си, че сте дървета“.

Стоя на ъгъла, представям си, че съм дърво.

По тухления тротоар към мен се приближава силует в червено с бели наочници около лицето, същият като моя силует, невзрачна жена с кошница. Стига до мен и двете се взираме една в друга, промушваме поглед през белите тунели от плат, в които сме затворени. Да, тя е.