Маргарет Этвуд - Разказът на Прислужницата

На стената над стола — репродукция в рамка, но без стъкло: цветя, сини ириси, акварел. Цветята все още са позволени. Дали всяка от нас има същата репродукция, същия стол и същите бели пердета? Държавна доставка?

Приемете, че все едно сте войници, казваше Леля Лидия.

Легло. Единично, средно твърд матрак, бял юрган. В леглото не се случва нищо друго — само се спи. Или не се спи. Старая се да не мисля много-много. Вече има порцион и за мисленето като за всичко останало. Много са нещата, за които е непоносимо да мислиш. Ако мислиш, вредиш на шансовете си, а аз възнамерявам да оцелея. Знам защо няма стъкло пред репродукцията на акварела със сините ириси, защо прозорецът само се открехва и защо стъклото му е нечупливо. Не се страхуват, че може да избягаме — няма да стигнем далеч. Опасяват се от другите пътища за бягство, които отваряш пред себе си, ако ти попадне острие.

И така. С изключение на тези подробности стаята може да е в колежанско общежитие или в едновремешен пансион за жени с ограничени средства. Точно такива сме сега. Средствата ни наистина са ограничени — ако изобщо разполагаме с някакви средства.

И все пак, стол, слънчева светлина, цветя — не са за пропускане. Аз съм жива, живея, дишам, протягам разперена длан навън, към слънцето. Не сме затворнички, а привилегировани особи, така казваше Леля Лидия, която много си падаше по „или… или“.

Отеква звънецът, който оповестява времето. Тук то се измерва със звънци като едно време в манастирите. И пак като в манастирите няма почти никакви огледала.

Надигам се от стола, пристъпвам на слънце с червените си обувки с равна подметка, подходящи да предпазват гръбнака, но не и за танци. Червените ръкавици са върху леглото. Вземам ги и ги нахлузвам пръст по пръст. Всичко освен крилцата около лицето ми е червено — цвета на кръвта, която ни определя. Роклята ми е дълга до глезена, разкроена, събрана в платка на гърдите, ръкавите са широки. Белите крилца на наочниците също са задължителни — пречат ни да виждаме, но и да виждат нас. Червеното не ми отива, не е моят цвят. Вземам пазарската кошница, промушвам ръка под дръжката.

Вратата на моята стая — не е „моя“, отказвам да я наричам „моя“ — не е заключена. Никога не се затваря плътно. Излизам в излъскания коридор с пътека по средата, пепеляворозова. Насочва ме като горска пътека, като килим пред кралска особа.

Пътеката извива и се спуска по главното стълбище и аз я следвам, вдигнала едната си ръка върху перилата, някога жив дървесен ствол, стругован в предишен век, излъскани до топъл блясък. Сградата е късновикторианска, дом, построен за голямо богато семейство. В коридора има стоящ часовник, който отмерва времето, после е вратата към дневната, по майчински уютна, в телесни тонове и намеци. Дневна, в която аз никога не сядам, позволено ми е само да коленича или да стоя права. В дъното на коридора, над входната врата, има ветрилообразен прозорец с витраж: червено-сини цветя.

Останало е едно огледало — на стената в коридора. Ако завъртя глава, така че белите крилца на наочниците да насочат погледа ми право към него, го виждам, докато слизам по стълбите — обло, изпъкнало стъкло като рибешко око на стената между прозорците, и аз в него като разкривена сянка, пародия, приказна фигура с червена наметка, която се спуска към миг небрежност, равнозначен на опасност. Сестра, потопена в кръв.

В основата на стълбите има поставка за чадъри и шапки от парено дърво — дълги заоблени дървени пръчки, леко извити като куки с формата на папратови клонки. В стойката има няколко чадъра: черен за Командира, син за Съпругата на Командира и един за мен, червен. Оставям червения чадър, където си е, защото съм видяла от прозореца, че навън е слънчево. Дали Съпругата на Командира е в дневната? Невинаги седи. Понякога я чувам как крачи напред-назад с тежка стъпка, после с лека, чувам и тихото потупване на бастунчето по пепеляворозовия килим.

Отминавам по коридора покрай вратата на дневната и друга към трапезарията, отварям вратата в дъното на коридора и прекосявам кухнята. Тук вече не мирише на препарат за полиране на мебели. Рита е до кухненската маса с плот от нащърбен бял емайл. Носи обичайните за една Марта 1 1 И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си. Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му. А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ, прочее, да ми помогне. Иисус ѝ отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме. (Лук. 10:38-42). — Б.пр. дрехи: в убито зелено като хирургична престилка от миналото. Роклята ѝ е почти като моята, дълга, прикриваща, но върху нея връзва престилка и не носи белите наочници и воала. Слага воал, когато излиза, но никой не се интересува от лицето на една Марта. Ръкавите ѝ са навити до лактите, смуглите ѝ ръце са на показ. Меси хляб, мята франзелите за последно кратко размачкване, после ги оформя.