Минди Макгинис - Нито капка вода

Лин бавно изпусна стаения си дъх. Въпреки че не я заплаши открито, тя забеляза интелигентния му поглед. Койотът я бе наблюдавал; даже бе изсумтял, за да извести присъствието си. Едното посягане към пушката бе достатъчно, за да го подплаши. Той знаеше как изглежда оръжието и на какво е способно. Освен това знаеше, че момичето не представлява заплаха без него.

Веднага щом койотът избяга, Лин хукна през тревата, без дори да се опитва да потисне примитивния си импулс да изтича при антената.

— Видя ли това? — каза тя в мига, в който стъпи с два крака на покрива. — Видя ли Голямото копеле в двора?

— Преди време го видях да обикаля отзад — отвърна майка й. Градинските й ножици щракнаха върху един клон на дървото, който се бе приближил твърде много до покрива. Тя изчака трясъка на земята, преди да продължи. — Но реших, че иска да си улови някой и друг мармот около хамбара.

— Искаше да улови мен.

Майка й я погледна през рамо.

— Не се ли уплаши от теб?

— Не и докато не посегнах към пушката. Тогава се отдръпна.

Майка й се обърна към клена и огледа работата си, сложила ръце на хълбоците.

— Точно в момента си имаме по-големи грижи от койотите.

— Освен ако няма никого — каза Лин, изричайки на глас надеждата, изплувала през последните дни, в които нищо не се бе случило. — Освен ако не са си тръгнали, а ти си просто…

Момичето рязко замлъкна, давайки си сметка какво е напът да каже.

Майка й повдигна вежди.

— Параноясала? Няма да си първата, която ще го каже.

Лин отмести очи, а майка й отново обърна поглед на юг.

— Най-добре си почини — каза тя. — Ще те събудя след малко. Тази вечер ще останем на покрива и ще спим на смени.

— Защо тази вечер?

— Един елен и двете му кошути цяло лято пасат ей там, но днес следобеда той ги отведе. Побягнаха в галоп, а опашките им крещяха „опасност" за всеки, който има достатъчно акъл да види. Някой ни дебне и чака да сгрешим.

До залез-слънце двете се редуваха да подремват и си правеха мълчаливо компания, сложили пушките върху коленете си и заслушани в песента на щурците.

— Щурците са много разговорливи тази вечер — каза Лин разсеяно.

Майка й изсумтя:

— Винаги са така преди първата слана. Като че ли знаят, че трябва да си кажат, каквото имат да казват, защото после няма да могат.

Откъм полята допълзя ниска мъгла, която скри всичко в радиус над шейсет метра във всички посоки.

— Какво ще правим, ако е тъмно? — попита шепнешком Лин. — Когато дойдат?

— Ще стреляме по каквото чуем. Подрязах дърветата, за да засипя земята около къщата с клони. Няма как да се промъкнат безшумно. Няколко изстрела може би ще бъдат достатъчни, за да ги подплашат.

— А ако не ги подплашат?

— Тогава не се плаши, когато насоча пушката си към теб.

— Какво?

Връхлетя я паника при мисълта да се озове от другата страна на дулото.

— Има някои неща, които не съм ти казала — отвърна тихо майка й, без да поглежда към нея. — Сега не му е времето; не искам да се разсейваш. Просто имай предвид, че на света има лоши мъже и е по-добре да умреш бързо от пушката на майка си, отколкото да попаднеш в ръцете им.

Лин преглътна тежко, борейки се с буцата, заседнала в гърлото й.

— Да, майко.

Стъмни се, а двете седяха все така тихо една до друга, обърнати на юг.

Няколко часа по-късно я събуди гласът на майка й.

— Нали питаше какво ще правим, ако дойдат по тъмно? — Тя посочи към полето на юг. — Идиотите носят фенери.

Двете прилегнаха ниско върху керемидите, дръпнаха петлетата на пушките си и ги насочиха към приближаващото ветрило от светлинки. Майката бавно броеше.

— Виждам седмина. Ще съборя крайния вляво. Предполагам, че когато падне, другите ще се дръпнат надясно. — Тя вдигна пушката към рамото си. — Ти можеш да ги поемеш от тази посока.

— Да, майко — отвърна Лин и също вдигна пушката си.

Пукотът от изстрела я сепна, макар да го очакваше. Светлинните мигом се разпръснаха, освен тази най-отляво, която падна на земята и остана там. От вълнение първият изстрел на Лин попадна твърде далеч вдясно и тичащите мъже се пръснаха във всички посоки. Пушката на майка й отново гръмна и още една светлинка падна на земята, без да помръдне повече. Подразнена, Лин отново стреля и този път свали една светлинка.

— Момент да се ослушаме — каза майка й.

Лин дръпна петлето, без да обръща внимание на парещата гилза върху ръката си. Въпреки паниката и тичането, тя не чуваше викове и тревожни писъци. Четирите останали лампички се събраха в неподвижна групичка и си останаха така.