Минди Макгинис - Нито капка вода

— Мислиш ли, че трябва?

— По принцип не. Няма смисъл да се прахосва куршум за койот, особено трийсет-трийсет. Месото му е много жилаво. Ще изгориш повече енергия, докато го сдъвчеш. — Тя протегна ръка за бинокъла и Лин й го подаде. — Но е голямо копеле… трябва да бъде застреляно.

Лин видя отблясъка на слънцето от пушката, когато Стебс я остави.

— Задник — процеди майка й. — Толкова рядко стреля с тази пушка, че сигурно няма нужда да я чисти. Което ми напомня да донесеш нещата за почистване, като се качваш насам.

Лин изля последната дъждовна вода в резервоара, като старателно изтръска до капка всички шишета, чаши и купички. Докато вървеше към антената, джинсите й подгизнаха от мократа трева и я накараха да потръпне от студ, който щеше да й държи цяла вечер.

— Мислех си за лов — подхвърли майка й, докато чистеха пушките.

Тонът й беше небрежен, но от думите й ръцете на Лин замръзнаха.

— Толкова рано? Още дори не е паднала слана. Месото ще се развали.

— Хрумна ми, че тази година можем да го опушим, вместо да го замразяваме. Една пушилня няма да привлече повече внимание, отколкото сега. Месото ще стане по-вкусно, ще се съхранява по-добре и е работа, която можем да свършим сега, за да не ни се струпа после.

— Ами дърва? Колко ще отидат за опушването?

— Няма да е проблем — отвърна майка й, докато почистваше цевта с тел. — За опушването ти трябват пресни дърва, а тези за горене са…

— Сухи — прекъсна я Лин. — Колко ще трябват?

— Като за четири-пет дни. Зависи какъв елен отстрелям.

Лин натика с ненужна злост телта в цевта на собствената си пушка.

— Май не си доволна — отбеляза майка й.

— Не, не съм. Глупаво е да хабим дърва за пушено месо, което няма да доживеем да изядем, ако измръзнем до смърт.

— Глупаво е да се запасяваме с дърва, за да умрем на топло от глад.

Лин довърши почистването в мълчание, после зареди пушката, щракна предпазителя и я остави на покрива.

— Просто не разбирам защо не можем да продължим да вършим нещата както досега. Изчакваме зимата, убиваме елен, замразяваме месото?

— Защото, ако се наложи да бягаме, замразеното месо няма да става за ядене, а пушеното ще става. Нещата се променят — отвърна майка й, вперила поглед в южния хоризонт. — И ние се променяме с тях.

Лин седеше до листовете ламарина, запленена от отблясъците на слънцето по стотината пластмасови шишета. Тази партида не беше изкарала осем часа на ултравиолетовите лъчи предния ден заради дъжда, но днес слънцето прежуряше и момичето имаше чувството, че усеща как жегата се надига от ламарините и се блъска в шишетата. На покрива проблясваше мерникът на майка й, която зорко следеше всичко наоколо.

Почивните следобеди бяха рядкост. Обикновено, докато водата се грееше, Лин режеше дърва, но сега майка й не искаше да я изпуска от поглед, защото заплахата от юг още бе прясна в съзнанието й. Вместо това момичето седеше върху една обърната кофа и си потропваше с телената дръжка отстрани, за да не задреме.

Веднъж, още преди да се научи да плува, загуби една кофа. Не беше много по-висока от нея и тежестта на водата я дръпна напред. От страх да не изтърве кофата, тя я стискаше до последно дори когато остана без дъх, а телената дръжка режеше малките й пръстчета. Пред очите й вече плуваха червени петна, когато майка й успя да слезе от покрива и да се хвърли във водата, за да отскубне пръстите й от дръжката. Двете седнаха подгизнали до кости на брега, а майка й беше толкова разтърсена, че дори не я нахока за изгубената кофа или пропиляната вода, която се стичаше от дрехите им.

Сега онази кофа почиваше на дъното, недалеч от брега на езерото, и служеше за знак в сухите лета, че не е валяло достатъчно. Предната година, когато нивото на водата падна, бялата пластмасовата дръжка се виждаше само на педя под повърхността. Всеки ден силуетът й изпъкваше все по-ясно и сърцето на Лин се смразяваше от страх, че този път няма да оцелеят. Това щеше да бъде фаталната година. Тогава можеше да извади кофата и да заличи срама от изгубването й преди години, но пък щеше да знае, че бавната смърт от жажда е съвсем наблизо.

Нещо изшумоля в тревата и върна Лин в настоящето, въпреки че тя не помръдна. Чу се животинско сумтене. Тя бавно посегна към пушката, която лежеше в краката й. Тревата от другата страна на ламарината се раздели и се показа дълга, тъмна муцуна.

Отблизо Голямото копеле изглеждаше още по-голямо. Домашните кучета се бяха кръстосали с койотите и бяха придали на дивите си събратя по-едра осанка. Двамата се взряха един в друг. Очите му за миг се стрелнаха към ръката й, която стисна пушката. Животното изсумтя още веднъж и побягна назад през високата трева.