Минди Макгинис - Нито капка вода

— Повече ли те боли кракът с годинките? Колко далеч трябваше да идеш за това?

Лин веднага се досети, че не пита нея.

— Цепачка за дърва — повтори тя и най-сетне успя да отклони вниманието на майка си от Стебс. — Какво прави това нещо?

— Цепи дърва.

Лин смени пушката с бинокъла, за да види по-добре Стебс и неговата чудна машина. Мъжът тъкмо слагаше огромен дънер отгоре й. Цепачката го раздели на две, после на четири за броени секунди.

— Изглежда удобно — каза тя.

— Убедена съм. Освен това работи с бензин. А той не се намира лесно.

— И ние имаме — напомни й Лин, като посочи металния резервоар до хамбара, скрит зад хвойните.

— Той е за спешни случаи.

— Спешни случаи — повтори Лин. — Какво би те накарало да го ползваш?

— Пикапът. — Майка й дори не погледна към нея. — За да отидем на юг.

— Аз не отивам никъде — отвърна Лин, инстинктивно стиснала юмруци в страх от неизвестното. — Не мърдам оттук.

Това беше отколешен спор, който се водеше всяка есен: да си стоят при сигурния източник на вода през мразовитите зимни месеци или да тръгнат на юг с надеждата да намерят питейна вода, която никой не си е присвоил и не охранява. За Лин такава дилема не съществуваше. Тя знаеше къде растат диви боровинки през пролетта, на кой бряг на езерцето рибите хвърлят хайвера си. Вечер слушаше песента на жабите и изпитваше неимоверна гордост, че чува тези редки звуци, а куршумите й пазят езерото от пришълци. Чувстваше се по-здраво стъпила върху наклонения скат на покрива, отколкото върху гладък, безкраен път.

— Събирането на дърва иска много усилия, цепенето им — още повече — каза майка й. — Ако слезем само няколкостотин мили на юг, няма да мръзнем до смърт през зимата.

— Няколкостотин мили без вода са по-смъртоносни от снеговете.

Майка й въздъхна.

— Трябваше да тръгна, преди да се научиш да говориш. На ръце щях да те занеса. Друг път ще говорим пак. Годините ми няма да намалеят, ако не си забелязала.

— Нито пък моят инат.

Майка й се надигна от керемидите и Лин я последва. Разговорът беше приключил. Момичето стигна до антената и се обърна. Майка й се беше спряла на ръба на покрива и гледаше на юг.

— Цепачка за дърва — промърмори тя. — Задник.

Бурята, която се разрази следобеда, беше едновременно благословия и проклятие. Водата по ламарините нямаше да получи осемте си часа слънце, но от небето се сипеше животворна благодат. Наредиха на двора всички съдове, с които разполагаха — от пластмасови мерителни чаши до двайсетлитрови кофи и стари стъклени шишета. Лин и майка й през цялото време тичаха напред-назад, изливаха пълните съдове в резервоарите за вода и връщаха празните на двора, за да уловят всяка капка живот.

— Хубав дъжд — каза Лин, докато двете се опитваха да си поемат дъх в хамбара. — Този резервоар е почти пълен. Остана само един празен.

— Водата никога не е достатъчно — отвърна майка й. — Не го забравяй.

След дъжда животните наизлязоха като по часовник. Червеите и къртиците изпълзяха от наводнените си тунели. Червеите привлякоха птиците, къртиците — котките, а птиците и котките бяха стръв за последното звено в хранителната верига — койотите. Майка й каза, че като била тийнейджърка, рядко се случвало да зърне койот, и то само за миг на фаровете на колата посред нощ. Сега хищниците ловуваха посред бял ден, а любопитството ги водеше досами къщата.

— Ето го — промърмори майка й под носа си, докато събираха последната дъждовна вода на двора. — Едро копеле е. Ето, виж.

Тя подаде бинокъла на Лин. Момичето го настрои и го вдигна на очите си.

— Двайсет и пет-трийсет килограма… Как мислиш?

— Може и повече.

Лин наблюдаваше животното през бинокъла. Подире си водеше малка глутница — две проскубани същества, които се ръфаха игриво по пътя. Носът на водача беше долепен до земята, походката му — уверена и съсредоточена. Нещо проблесна на хоризонта и привлече вниманието й.

— Стебс го държи на мушка — каза Лин, като погледна на югозапад.

— Какво?

Майка й присви очи и се взря в далечината. Лин настрои отново бинокъла и погледна по-продължително.

— Извадил е онзи с оптическия мерник.

— Вероятно само гледа. Съмнявам се, че ще стреля по койот, колкото и голям да е.

Погледът на Лин отново се насочи към глутницата. Водачът се обърна, подразнен от нехайството на другарите си, и като настъпи единия с лапа по врата, го притисна към земята. После бавно го пусна и двата по-малки койота легнаха по гръб, показвайки подчинените си шкембета.