Стивън Кинг - Под купола 2

— Татеее — проплака напевно един глас.

16.

Някой събуди Барби малко преди зазоряване в събота. Той изпъшка недоволно, закашля се и инстинктивно се извърна към вентилаторите от другата страна на Купола. Когато кашлицата му понамаля, той се обърна, за да види кой го е събудил. До него седеше Джулия. Косата ѝ висеше на мазни кичури и бузите ѝ бяха зачервени от треската, но погледът ѝ беше ясен. Тя изрече:

— Бени Дрейк умря преди час.

— О, Джулия! Господи! Съжалявам. — Гласът му беше дрезгав и звучеше неестествено.

— Трябва да стигна до кутията, която генерира Купола — каза тя. — Как да стигна до кутията?

Барби поклати глава.

— Невъзможно е. Мислиш, че можеш да ѝ сториш нещо? Няма как. Тя е на хребета, а дотам е почти километър. Налага се да задържаме дъха си дори когато ходим до микробусите, а те са само на петнайсетина метра оттук.

— Има начин — обади се някой.

Те се извърнаха и видяха Сам Вердро Мърляча. Той ги гледаше с трезви очи, допушвайки последната си цигара. Той наистина беше трезвен, напълно трезвен за пръв път от осем години.

Повтори:

— Има начин. Ще ви покажа.

1.

Беше седем и половина сутринта. Всички се бяха струпали около Сам; беше дошла дори покрусената от мъка майка на Бени Дрейк. Алва беше обгърнала с ръка раменете на Алис Епълтън. Момиченцето вече не се държеше наперено, освен това гърдите му хриптяха, докато дишаше.

Когато Сам каза какво има предвид, за момент настана мълчание. Чуваше се единствено ревът на вентилаторите. След това Ръсти рече:

— Това е лудост. Ще умреш.

— Ако останем тук, ще оцелеем ли? — попита Барби.

— Защо изобщо искаш да направиш такова нещо? — попита Линда. — Дори ако идеята на Сам проработи и ти успееш…

— О, мисля, че ще проработи — каза Роми.

— Разбира се — потвърди Сам. — Това го научих от един човек на име Питър Бержерон. Каза ми го малко след големия пожар в Бар Харбър през четирийсет и седма. Пит не беше стока, но пък никога не лъжеше.

— И въпреки това защо? — настоя Линда.

— Защото не сме опитвали само едно нещо — отговори Джулия. След като беше взела решението и след като Барби беше казал, че ще дойде с нея, тя вече се чувстваше спокойна. — Не сме опитвали да се молим.

— Ти си луда, Джулс — рече Тони Гуей. — Да не би да си мислиш, че ще те чуят? Дори да те чуят, ще те послушат ли?

Джулия извърна мрачното си лице към Ръсти.

— Твоят приятел Джордж Латроп чу ли мравките да се молят, когато ги изгаряше живи с лупата си?

— Мравките не могат да се молят, Джулия.

— Ти каза: „Помислих си, че мравките също са разумни същества“. Защо си помисли това?

— Защото… — Той замлъкна и сви рамене.

— Може би си ги чул? — предположи Лиза Джеймисън.

— Моите уважения, но това са глупости — отсече Пит Фрийман. — Мравките са си мравки. Те не могат да се молят.

— Но хората могат — възрази Джулия. — А ние не сме ли също разумни същества?

Никой не ѝ отговори на въпроса.

— Какво друго ни остава?

Стоящият зад тях полковник Кокс заговори. Почти го бяха забравили. Изобщо не им беше до външния свят и неговите обитатели.

— На ваше място бих опитал. Да, бих опитал. Барби?

— Вече дадох съгласието си — отговори той. — Тя е права. Нищо друго не ни остава.

2.

— Хайде да погледнем торбите — каза Сам.

Линда му подаде три зелени найлонови торби. В две от тях беше сложила дрехи за себе си и Ръсти, и няколко книжки за момичетата (ризите, панталоните, чорапите и бельото сега бяха захвърлени зад групичката оцелели). Роми беше осигурил третата торба, в която бяха две от ловните му пушки. Сам огледа торбите, видя, че в тази от пушките има дупка, и я изхвърли. Другите две бяха здрави.

— Добре — каза той. — Слушай сега. Ще използваме твоя микробус, но първо ще трябва да го докараме тук. — Посочи хондата. — Сигурна ли си, че стъклата са вдигнати? Важно е, от това ще зависи животът ни.

— Вдигнати са — отговори Линда. — Бяхме включили климатика.

Сам погледна Ръсти.

— Ти ще го докараш тук, докторе, но първо трябва да изключиш климатика. Знаеш защо, нали?

— За да предпазя въздуха в купето.

— Когато отвориш вратата, вътре ще влезе известно количество лош въздух, така че трябва да си бърз. Вътре ще е останал добър въздух. Градски въздух. Хората вътре ще могат да дишат лесно по пътя към кутията. Старият микробус не става, и то не само защото прозорците му са отворени…