Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

— Хвърлете оръжията! — повтори Риърдън. — Вие не знаете защо сте тук. Ние знаем. Вие не знаете кой е вашият затворник. Ние знаем. Вие не знаете защо началниците ви искат да го пазите. Ние знаем защо искаме да го изведем. Вие не знаете целта на битката си. Ние знаем целта на нашата. Ако вие умрете, няма да знаете за какво умирате. Ако ние умрем, ще знаем.

— Не… не го слушайте! — виеше шефът. — Стреляйте! Заповядвам ви да стреляте!

Единият от пазачите го погледна, хвърли пистолета си, вдигна ръце и се отдалечи от групата към Риърдън.

— Проклет да си! — изпищя шефът, грабна един пистолет с лявата си ръка и стреля по дезертьора. Докато тялото му падне, прозорецът се взриви в дъжд от стъкло и от един клон, като от катапулт, високата, слаба фигура на мъж влетя в стаята, приземи се на крака и стреля по първия възможен пазач.

— Ти пък кой си? — изкрещя някакъв заслепен от страх глас.

— Рагнар Данешолд.

Отговориха му три звука — дълъг, набъбващ стон на паника, тропотът на четири хвърлени на пода пистолета и пукотът на петия, с който един от пазачите стреля в челото на шефа си. Когато четиримата оцелели от гарнизона започнаха да събират парчетата от съзнанието си, телата им бяха проснати на пода, вързани и със запушена уста; петият беше още на крака с ръце, вързани за гърба.

— Къде е затворникът? — попита го Франсиско.

— В мазето… предполагам.

— Кой държи ключа?

— Доктор Ферис.

— Къде са стълбите към мазето?

— Зад една врата в кабинета на доктор Ферис.

— Води!

Когато тръгнаха, Франсиско се обърна към Риърдън.

— Добре ли си, Ханк?

— Естествено.

— Нужда от почивка?

— По дяволите, не!

От прага на вратата в кабинета на доктор Ферис те погледнаха към стръмно каменно стълбище и видяха пазач на площадката долу.

— Излез с вдигнати ръце! — нареди Франсиско.

Пазачът видя силует на решителен непознат и проблясък на пистолет: беше достатъчно. Подчини се незабавно; изглеждаше облекчен да се измъкне от влажната каменна крипта. Оставиха го вързан на пода на кабинета, заедно с пазача, който ги беше довел. Сетне четиримата спасители можеха да се втурнат по стълбите до заключената стоманена врата в дъното. Бяха действали и се бяха движили с контролирана, дисциплинирана прецизност. Сега сякаш вътрешните им юзди се бяха скъсали.

Данешолд имаше инструменти, с които да разбие ключалката. Пръв влезе Франсиско и ръката му препречи пътя на Дагни за част от секундата, колкото да се увери, че гледката е поносима, после й позволи да нахълта покрай него: зад кълбо електрически жици беше видял вдигнатата глава и светналото лице на Голт. Тя се спусна на колене до дюшека. Голт погледна нагоре към нея, както беше гледал и в първата им утрин в долината, усмивката му беше като смях, който никога не е бил докосван от болка, а гласът му беше мек и тих:

— Така и не трябваше да го взимаме на сериозно, нали?

По лицето й се стичаха сълзи, но усмивката й изразяваше пълна, уверена, лъчиста убеденост и тя отговори:

— Не, не трябваше.

Риърдън и Данешолд режеха оковите му. Франсиско поднесе шишенце бренди към устните на Голт. Той отпи и се изправи, облегнат на лакът, когато ръцете му бяха свободни.

— Дайте ми една цигара — помоли той.

Франсиско извади пакет цигари с доларов знак. Ръката на Голт трепереше малко, докато държеше цигарата на пламъка на запалката, но тази на Франсиско трепереше много повече. Голт го погледна над пламъчето, усмихна се и каза така, сякаш отговаряше на въпрос, който Франсиско не беше изрекъл:

— Да, доста зле беше, но се търпеше, а и волтажът, който използваха, не нанася трайни вреди.

— Ще ги намеря някой ден, които и да са… — каза Франсиско; тонът на гласа му, равен, мъртъв и почти недоловим, казваше останалото.

— Ако ги намериш, ще установиш, че от тях не е останало нищо за убиване.

Голт огледа лицата наоколо; видя колко силно е облекчението в очите им, колко яростен е гневът в мрачните им черти; знаеше как съпреживяват неговото мъчение.

— Свърши — каза той. — Не го правете по-лошо за себе си, отколкото беше за мен.

Франсиско се извърна.

— Само дето беше ти… — прошепна той — … точно ти… ако беше който и да е друг…

— Но трябваше да съм точно аз, защото бяха принудени да опитат последното, на което са способни, и те го направиха… — той протегна с ръка и сякаш помете стаята и значението на онези, които я бяха използвали, в пустинята на миналото — … и това е всичко.