Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Трета част - А е А)

Това разбиране се сблъскваше със съзнанието му не само чрез думи: цялото му разбиране беше съставено от емоции, така че сега беше обзет от емоция, от видение, което нямаше сили да пропъди. Вече не можеше да призове мъглата, която да скрие от погледа всичките задънени улици, които се беше борил никога да не бъде принуден да види: сега в края на всяка улица виждаше омразата си към съществуването, виждаше лицето на Черил Тагарт с радостния й стремеж да живее, както и факта, че тъкмо този стремеж винаги беше искал да победи, виждаше лицето си като лице на убиец, когото всички хора с право трябваше да ненавиждат, който унищожаваше ценностите само защото са ценности, който убиваше, за да не разкрие собственото си непоправимо зло.

— Не… — скимтеше той, вторачен в това видение, клатейки глава, за да избяга от него. — Не… Не…

— Да — каза Голт.

Той видя очите на Голт, приковани в собствените му, сякаш Голт виждаше същото, което виждаше и той.

— Казах ви го по радиото, нали? — каза Голт.

Това беше присъдата, от която се беше ужасявал Джеймс Тагарт, от която нямаше измъкване: присъдата, доказателството за обективност.

— Не… — каза той съвсем тихо още веднъж, но това вече не беше глас на живо съзнание. Той остана прав за момент, вторачен в празното пространство, после краката му отказаха, огънаха се и той седна на пода, с все още вторачени очи, без да забелязва какво прави или какво има наоколо.

— Джим…! — извика Мауч. Отговор не последва.

Мауч и Ферис не се запитаха какво беше станало с Тагарт: знаеха, че никога не трябва да се опитват да го откриват, под заплаха от това да споделят съдбата му. Знаеха кой е бил пречупен тази вечер. Знаеха, че това е краят на Джеймс Тагарт, независимо дали физическото му тяло щеше да оцелее.

— Да… да изкараме Джим оттук — разтреперано каза Ферис.

— Да го заведем на лекар… или някъде…

Те дръпнаха Тагарт, за да се изправи; той не се съпротивляваше, подчиняваше се апатично, и раздвижи краката си, когато го бутнаха. Тъкмо той беше стигнал до онова състояние, в което искаха да приведат насилствено Голт. Двамата му приятели го изведоха от стаята, хванали здраво ръцете му. Това им спести необходимостта да признаят пред себе си, че искат да избягат от очите на Голт. Голт ги гледаше, а погледът му беше твърде строго проницателен.

— Ще се върнем — тросна се Ферис към началника на пазачите. — Стой тук и не пускай никого. Ясно ли е? Никого.

Те избутаха Тагарт в колата, паркирана при дърветата на входа.

— Ще се върнем — каза Ферис, без да се обръща към никого, на дърветата и на тъмното небе.

За момента единственото нещо, в което бяха уверени, беше, че трябва да избягат от това мазе — мазето, в което живият генератор беше оставен вързан до мъртвия.

Дагни тръгна към пазача, който стоеше на вратата на Проекта „Ф“. Стъпките й бяха целенасочени, равномерни и открити, звънтяха в тишината на пътеката между дърветата. Тя вдигна глава към един лунен лъч, за да му позволи да разпознае лицето й.

— Пусни ме — каза тя.

— Влизането е забранено — отговори той с глас на робот. — По заповед на доктор Ферис.

— Аз съм тук по заповед на господин Томпсън.

— А? Аз… не знам нищо за това.

— Аз знам.

— Искам да кажа, че доктор Ферис не ми е казал… госпожо.

— Аз ти казвам.

— Но аз трябва да приемам заповеди единствено от доктор Ферис.

— Значи няма да се подчините на господин Томпсън?

— О, нищо подобно, госпожо! Но… ако доктор Ферис е казал да не пускам никого, това значи никого… — той добави несигурно и умолително: — … нали?

— Знаете ли, че името ми е Дагни Тагарт и че сте виждали снимките ми по вестниците с господин Томпсън и всички основни лидери на страната?

— Да, госпожо.

— Тогава решавай дали си готов да не се подчиниш на заповедите им.

— О, не, госпожо, не съм!

— Тогава ме пусни.

— Но не мога да не се подчиня и на доктор Ферис!

— Тогава избирай.

— Ама аз не мога да избирам, госпожо! Кой съм аз, че да избирам?

— Ще ти се наложи.

— Вижте — побърза да каже той, докато вадеше ключ от джоба си и се обръщаше към вратата, — ще попитам шефа. Той…

— Не — възрази тя.

Нещо в гласа й го накара да се обърне обратно към нея. Тя държеше пистолет, насочен право към сърцето му.

— Слушай ме внимателно — каза тя. — Пускай ме или ще те застрелям. Можеш да се опиташ да ме застреляш, ако можеш. Само това можеш да избираш — и нищо друго. Сега решавай.