Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Сен стоеше, вторачена в празния отвор. После захвърли ударния пистолет надалеч от себе си. Оръжието се изпързаля през палубата и последва Джекаджек през дупката.

— Сен! — капитан Анастейзия беше протегнала ръка. — Добре си. Добре си. Ела при мен.

— Ма, аз…

— Ела при мен.

Евърнес изстена и се разтресе, но ръката на капитан Анастейзия беше твърдо протегната. Сен извика още веднъж и изтича до шлюза. В последния момент сграбчи жезъла на създанието и чак тогава се гмурна в мекото, подплатено гнездо на люка. Капитан Анастейзия запечата вратата зад нея и приведе в готовност бутона за изстрелване.

— Какво ще правиш с това скверно нещо? — кимна към жезъла Макхинлит.

Кехлибарената топка в края му се вълнуваше от златисти и шоколадови водовъртежи.

— Не зная — отвърна Сен. — Стори ми се, че чувам нещо в главата си. Все едно ми говореше. — Когато вдигна жезъла, почувства как по ръката ѝ протича топла вълна, как минава през сърцето и влиза в главата ѝ като подрънкващи коледни камбанки. Нещата, които Джекаджек сложи в ума ѝ… жезълът ги беше чул. Жезълът ги призоваваше. — Ма, Джекаджек… Застрелях я, тя е…

— Направи онова, което трябваше, Сен. Сега си в безопасност.

Бутонът за изстрелване грееше в червено под дланта на капитан Анастейзия. Спасителната капсула звънтеше от баража на далечните попадения. Сен извади колодата карти таро от джоба с цип на шортите си и започна да ги преобръща отново и отново, и отново в ръце. Капсулата се разтърси дивашки. Капитан Анастейзия вдигна очи при звука от поредицата ужасни, изтръгващи стенания, сякаш някой изтегляше костите на кораба една по една. Ръката ѝ все така стоеше над бутона за изстрелване.

— Какво чакаш? — извика Макхинлит. — Ако корабът пропадне, ще ни отнесе със себе си!

Сен придърпа колене по-близо до гърдите си. И опита да потъне по-дълбоко в противоускорителния уплътнителен материал. Отново се случваше. Меката кожа, обезопасителният гел, мирисът на кожа, месинг и смазка, разтърсванията, ударите и неизвестността за онова, което се случва някъде там навън. Отново се случваше и тя не можеше да направи каквото и да е, за да го предотврати.

— Говори ми — прошепна тя и обърна най-горната карта от колодата. Две Лоши котки : изрязани котки с инжекции вместо нокти, на задната седалка на кабриолет. — Какво? — Две Лоши котки значеше нещо забавно, от което е възможно да си изпатиш; наслаждавай се сега, но ще си платиш по-късно. Удоволствие с остър край. Не означаваше каквото и да е. Картите бяха престанали да ѝ говорят. Умението ѝ се изплъзваше. Заради всички онези неща, които Джекаджек бе сложила в главата ѝ, нещата, които запращаха акорди от електрическа музика през мозъка ѝ всеки път, когато погледнеше жезъла.

Капсулата се поклати. Чу се звук от огънат и раздран метал. Дълго, бавно дращене от върха на кораба чак до коремната част. Сен, майка ѝ и Макхинлит се спогледаха.

— Какво беше това? — каза остро той. — Какво, по дяволите, беше това? — Очите му бяха разширени и гледаха полудяло. Дъхът му излизаше късо и плитко. Скочи към вратата, опита се да си проправи път с борба покрай капитан Анастейзия. — Гайдата ми! Гайдата ми е там! Не мога да я оставя! — Сен улови краката му и го издърпа надалеч от шлюза. Кожата му беше посивяла. Ръцете му трепереха. — Съжалявам. Съжалявам. Просто… Имам малка… клаустрофобия .

Капсулата, с целия кораб, се поклати от най-продължителното и силно разтърсване досега. Независимо от това ръката на капитан Анастейзия си оставаше над червения стартов бутон. Ужасяващо, пищящо разкъсване, сякаш всяка душа по света биваше разкъсвана наполовина по едно и също време. Взривове. Тъпи удари. Поредното дълго, разкъсващо пищене. После мълчание.

— Ма…

Капитан Анастейзия вдигна пръст. Вдигна поглед към светлините.

Мълчание.

Сен бе затаила дъх. Макхинлит бе затаил дъх. Капитан Анастейзия бе затаила дъх. Сен се напрягаше да чуе звук, какъвто и да е звук.

Дрънчене. Вой.

Макхинлит ги погледна озадачено:

— Това е…

Капитан Анастейзия му изшътка. Устните му оформиха думите товарен подемник . Пауза. Нов вой. Дрънчене. Затваряне , помисли си Сен. Дори ударите на сърцето ѝ се струваха прекалено шумни. Какво беше това? Беше ли ги чула? Стъпки. От двама души.

Стъпки.

Капитан Анастейзия налегна с цялата си сила заключващия лост. Застопоряващите механизми на шлюза се отвориха съскащо. Сен стисна здраво бойния жезъл на Джиджу. В главата ѝ се оформяха идеи как може да бъде употребен; наноботовете ги превръщаха във физически форми. Капитан Анастейзия люшна вратата в отворено положение. През поне дузина разкъсвания в корабната обшивка нахлуваха триъгълници светлина, като в катедрала, поразена от торнадо. Застанали в светлината пред шлюза на аварийната капсула бяха Еверет и Шарки.