Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Рекохте да бъда внимателна, сър, та…

— Добре ли си? Нещо случило ли се е? — пъхнал едната си ръка в джоба с пистолета, инспекторът провери набързо антрето, стълбите, отворените врати на стаите.

— Всичко е наред, сър — Елси затвори вратата, заключи и подпря гръб на нея. — Рекохте да заключа и аз така и сторих.

Лангтън изпусна затаения си досега дъх. Почувства се леко смешен. Колко лесно те завладява параноята.

— Извинявай, Елси. Много съм уморен.

— Искате ли нещо, сър? Нещо за хапване? Не ме бива колкото готвачката, но…

— Благодаря ти, не. Скоро ще си лягам.

— Ами лека нощ тогава, сър.

— Лека нощ, Елси — Лангтън отвори вратата към гостната, после се върна. — Сержант Макбрайд да е идвал тази вечер?

— Не, сър. Днес не.

Стори му се, че долови нотка на разочарование в гласа на момичето. Но може би отново си въобразяваше. Каквато и да беше истината, тя не му влизаше в работата. Застана до топлината на гаснещия огън и извади от джоба на жилетката си визитката, която Артър Кавъл беше пъхнал в ръката му в антрето на Абъркромби Скуеър.

На нея нямаше адрес, само телефонен номер: оператор, пет, седем. Инспекторът се изкушаваше да се обади още на секундата, но знаеше, че трябва да почака. Не искаше отново да предупреждава дѐлваджиите за опасността. Освен това Макбрайд можеше да открие адреса, на който принадлежеше този телефон. И тогава Форбс Патерсън и Лангтън щяха да връхлетят върху доʞтор Стъклен напълно неочаквано.

Лангтън се отпусна в коженото кресло и се замисли отново дали доʞтор Стъклен и професор Колдуел Чивърс не са едно и също лице. Обстоятелствата го подсказваха, името на професора изскачаше на най-различни места, промълвяваха го устните на много свидетели, но инспекторът имаше нужда от повече от хипотези и предположения. Трябваха му неоспорими доказателства.

Може би професорът имаше своя тайна стая, точно като онази на Редфърс? Рафтове и рафтове с наредени по тях здраво запечатани делви. Медните жици на обвитите с восък капаци блестят под електрическата светлина. Мирис на прах и електричество…

Сънят обори Лангтън. Той потъна в състояние на полусъзнание, в което знаеше, че сънува и можеше донякъде да контролира мислите си и полека-лека някак си се издигна над собственото си тяло. Виждаше мъждукащия огън, но не усещаше топлината му.

Големият стенен часовник тиктакаше. После стаята се завъртя по оста си и се преобрази от дневната в спалнята му. В леглото — човешка фигура под завивките. Не той, друг лежеше там.

Ужасът сграбчи Лангтън. Той искаше с всички сили да се събуди, но сънуващото му тяло го приближи към леглото и фигурата в него. Тя лежеше на една страна. Завивките се издигаха и спускаха, лежащият вдишваше и издишваше. Глас повика името на инспектора.

И после аромат: бели цветя. Болнаво сладникав. Задушаващ. После — мирис на морфин, лепкав, тъмен и парливо-остър. Ароматите се засилваха и в съня си Лангтън пристъпи към леглото. Противно на волята си, видя ръката си да се протяга. Усети мекото одеяло в дланта си. Бавно, съвсем бавно, отметна завивките.

Съзнанието му рязко се върна назад в дневната, в тялото му, седнало в креслото. Конвулсивно свитите му пръсти се бяха впили в меката кожа на подлакътниците. Устата му беше отворена насред крясъка, но, вече буден, той не чу вика си, не чу и бързащите стъпки на Елси, която идва да провери какво става. Огънят в камината се беше превърнал в тъмна пепел. Часовникът все така тиктакаше.

А в насрещното кресло, с револвер, отпуснат върху калните колене, седеше Дърам.

Лангтън не помръдна. Собственият му пистолет беше в джоба на окаченото в антрето палто. Тежкият ръжен и месинговите щипци за разравяне на огъня бяха съвсем близо, подпрени до решетката на камината, но инспекторът знаеше, че не е възможно да посегне и да ги стигне, преди да бъде застрелян. Подуши въздуха. Смес от зловония го върна в тунелите под Пиър Хед.

— Изкушавах се да ви събудя — рече Дърам. Плътният му глас заваляше думите от умора, — но си спомних, че не бива да се буди човек, който сънува кошмар.

— Това важи за сомнамбулите — отвърна инспекторът, изненадан от собствения си спокоен тон.

Дърам кимна.

— Вярно. Ужасно е да се събудиш под дулото на пистолет. Знам го.

В съзнанието на Лангтън се тълпяха противоречиви мисли. Как е влязъл Дърам? Как е оцелял въобще в тунелите? Какво иска?

Дърам почеса кървавите корички по лицето си и рече:

— Държите ли алкохол в тази къща?