Томас Бренън - Доктор Стъклен

Лангтън си представи как преситени възрастни мъже, членове на ложата, уважавани стълбове на ливърпулското общество, се промъкват през тъмни коридори, за да вкусят от незаконното удоволствие. Но дали това действително е удоволствие? Според Форбс Патерсън дѐлваджиите улавят душите на умиращи хора. Лангтън сам бе видял това с гаснещата Едит, племенницата на мисис Баркър. Какво удоволствие би могло да донесе преживяването на последните мигове от живота на някое клето измъчено същество? Нима тези мъже — така наречените колекционери и техните клиенти — бяха станали толкова цинични, че наистина да се наслаждават на това да изпитват подобни усещания?

Лангтън цял потръпна от погнуса при тази мисъл, която — сигурен беше — се беше загнездила в съзнанието му завинаги. Закле се да зададе този въпрос на доʞтор Стъклен, когато го залови.

— Значи, вие уредихте доктор Редфърс да е до леглото на Сара в последните ѝ мигове.

— Нищо не сме уреждали — отвърна мисис Кавъл. — Редфърс си имаше свои си връзки в Лечебницата. Каза да оставим всичко на него. Така и направихме.

Лангтън отново закрачи из стаята.

— А защо не е дошъл при мен да ми каже, да ме попита?

— Защото ти си полицай — рече Артър, — а Редфърс знаеше, че процедурата е незаконна. А и ние бяхме сигурни, че ще се възпротивиш.

Дали? — запита се сам Лангтън. — Ако тогава някой ми беше предложил някакъв шанс, дори най-малкия, да удължа живота на Сара…?

Не. Изкуственото съществуване в някаква студена глинена делва не е живот. То беше ни повече, ни по-малко чиста жестокост. Но съмнението в самия себе си все пак захапа Лангтън и му попречи да обвини твърде тежко родителите на Сара.

— А след смъртта ѝ посещавахте ли я? Опитахте ли да установите връзка с нея?

Мисис Кавъл вдигна очи към съпруга си, който отвърна:

— Три пъти се канех. Ходих у Редфърс…

— В мазето?

— Именно. Той слагаше на масата една делва и… — Артър затвори очи и стисна полицата над камината, за да се задържи на крака. — Не можах. Всеки път изпадах в паника и побягвах. Боях се, че Сара няма да е вътре, но още повече се боях, че ще е вътре.

— Значи всъщност вие не знаете дали Редфърс не ви е измамил?

— Не, Матю, не знаем — този път отговори мисис Кавъл.

Мисис Гриздейл знае , помисли си Лангтън. Тя вярва, че Сара все още съществува някъде. За момент се поколеба дали да каже на семейство Кавъл за медиума и виденията ѝ за Сара. После реши да изчака, докато се сдобие с твърдо доказателство.

— Сега знаеш всичко — каза мисис Кавъл и се изправи. Приглади траурната си рокля и сплете пръсти. — Готови сме да поемем вината си. Знаем, че нарушихме закона. В момента, в който узнахме за смъртта на Редфърс, осъзнахме, че трябва да ти разкажем за случилото се. И така.

Лангтън погледна родителите на Сара, изправили се пред него, очакващи наказанието си. Навярно то щеше да им помогне да понесат бремето на вината, под което те явно страдаха. Дали съдебното преследване би им донесло пречистване и покой? Лангтън силно се съмняваше.

— Трябва да вървя — каза той и се отправи към вратата.

— Но…

— Аз бих сторил същото — каза инспекторът. — Ако Редфърс беше дошъл при мен в някоя от най-тежките нощи на Сара преди края, бих могъл лесно да… Щях да го послушам. Сега знам достатъчно, че да се радвам, че тогава той не е дошъл при мен, но отлично разбирам как е успял да ви убеди. Колко лесно е човек да се хване за последната надежда като удавник за сламка. Колкото и абсурдна да е тази надежда.

Мисис Кавъл пристъпи напред и улови ръката на зет си в своите. Очите ѝ блестяха.

— Тя толкова ни липсва.

Лангтън склони глава и пое дълбоко дъх. После се обърна и напусна топлата тиха гостна и посегна към палтото си в антрето. Вече на вратата се обърна и попита тъст си:

— Артър, къде точно се намират тези домове, които приятелите ти от ложата са посещавали, за да докосват чужди душѝ?

Артър хвърли поглед към съпругата си, после бръкна в едно от чекмеджетата на малкия скрин в антрето. Подаде на Лангтън малка визитка, изписана с елегантни златни букви.

— Някой звъни на този номер и уговаря среща в една къща в Токстет. Мисля, че към момента само тя е действаща.

Лангтън погледна телефонния номер на картичката и я прибра в джоба на жилетката си.

— В клуба някой някога да е споменавал името на доʞтор Стъклен?

— Не, поне аз не си спомням.

Лангтън отвори входната врата и се обърна за последен път.