Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Къде е?

— Ами, инспекторе, дойдоха и го отнесоха. Казаха, че доктор Фрай ги праща.

— Никого не съм пращал — обади се Фрай.

Лангтън кимна.

— Пратили са те за зелен хайвер, за да те отдалечат от тук. Дебнали са и са чакали да дойдат и да приберат тялото. Как изглеждаха?

— Ами обикновени хора, сър — отвърна О’Нийл. — Колкото мен на ръст, гладко избръснати, слаби… Точно като всички останали санитари, които идват за телата. С бели престилки, с носилка, отвън беше паркирана частна линейка. Всичко ми се стори наред, така че…

— Спомняш ли си нещо, по което бихме могли да ги идентифицираме? — настоя Лангтън. — Каквото и да е. Акцент, татуировки, белези. Мислѝ, човече!

О’Нийл закърши ръце.

— Съжалявам, сър, бях много зает… Говорът им беше ливърпулски, мек и тих. Боравиха с тялото много професионално. Спомням си обаче нещо за линейката.

— Какво?

— Когато се обърнах към двора, видях, че на гърба ѝ, до червената лампа, бяха написани буквите БКГЛ . Стори ми се необичайно.

Лангтън се обърна към Фрай, който го превари:

— Болница на Корпорацията на град Ливърпул. Това е старото име на Лечебницата.

Лангтън чакаше в дневната на голямата градска къща на Абъркромби Скуеър. Позлатеният часовник на полицата над камината удари шест. Огънят припукваше и хвърляше червено-златни отблясъци върху гръбчетата на книгите, полираното дърво, богатата дърворезба на столовете. Отвън, от площада, долиташе тропане на копита върху чакъл. Лангтън се размърда на мястото си, отпусна кръстосаните си крака, после отново ги прехвърли един върху друг. Подръпна стягащата го яка и отново погледна часовника. В следващия момент вратата се отвори и той скочи на крака.

Мисис Кавъл, майката на Сара, се поколеба за момент на прага, после пристъпи към Лангтън.

— Матю. Как си?

Инспекторът стисна ръката ѝ и направи усилие да отговори. За толкова кратко време се бяха случили толкова много събития. Толкова въпроси бяха останали без отговор.

— Артър ще слезе след минутка — каза домакинята и покани с жест Лангтън да седне отново. — Той само… Няма да се бави.

После самата тя приседна на ръба на дивана и скръсти ръце в скута си, черната ѝ траурна рокля се открои върху червения плюш. Със стройната си фигура, прибрана коса и елегантни нежни черти мисис Кавъл толкова приличаше на дъщеря си, че сърцето на Лангтън натежа от болка.

— Би ли желал малко чай? Или кафе? — мисис Кавъл посегна към звънчето на масичката, но отдръпна ръката си, когато Лангтън поклати отрицателно глава.

Инспекторът си пое дълбоко дъх.

— Изненадах се, като получих бележката ви.

— Надявам се, че не си приел поканата ни като някаква заповед. Знаем колко зает си в момента. Но трябва да говорим с теб.

Лангтън зачака жената да продължи, но напразно. Видя я как хвърли поглед към вратата и стисна ръцете си в скута толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

Следващите пет минути се влачиха като часове, докато вратата се отвори и Артър Кавъл влезе в стаята. От него лъхаше на уиски. Той кимна на инспектора, но не му протегна ръка.

— Лангтън. Радвам се, че дойде.

Вече изправен, Лангтън гледаше ту бащата, ту майката на Сара и се замисли какво ли ги е уплашило толкова силно. Зачервеното лице и влажните очи на Артър подсказваха, че е прекарал целия следобед в компанията на бутилката. Мисис Кавъл не вдигаше очи от килима пред краката си и изглеждаше напълно затворена в себе си.

— Искали сте да ме видите.

Съпрузите се спогледаха, после мисис Кавъл каза:

— Трябва да ти кажем нещо за Сара.

Не думай , помисли си остро Лангтън. Моля ви, не сега. Недейте, не мога да го понеса.

Мисис Кавъл продължи:

— Всички знаем през какво премина тя. Знаем колко страда. Колко страдахте и двамата.

Лангтън седна отново и затвори очи.

— Моля ви.

— Дори към края ние не се отказвахме, все още се надявахме. Всяка седмица науката откриваше някакво ново лечение или медикамент, някакво чудо, достъпно за всеки.

— Не само вие сте се надявали на чудо.

— Знам, Матю. Но…

— Кажи му, Луиз. Просто му кажи.

— Ще му кажа, Артър — мисис Кавъл се приведе към Лангтън и се вгледа в измъчените му очи. — Искахме да направим всичко, което е по силите ни. Ти беше заслепен от скръб, не виждаше нищо край себе си. Затова, когато доктор Редфърс дойде при нас…

— Редфърс? — Лангтън се втренчи в мисис Кавъл. Целият изстина, от главата до петите. — Какво ви каза Редфърс?