Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Благодаря ти, Елси. Дай ми половин час. За ядене — само нещо леко. И много кафе.

Докато се събличаше и миеше набързо в спалнята, инспекторът не сваляше очи от полученото писмо, изправено на масичката с тоалетните принадлежности. Защо родителите на Сара искаха да го видят, при това точно сега? Защо точно в този момент? В краткия текст се изразяваше искане — едва ли не настояване — той да им се обади, но не се съдържаше и намек за причината.

Студената вода разсъни Лангтън и му напомни за дъжда на гробището и за последния път, когато беше срещал Са̀рините родители — баща ѝ с копринен цилиндър, впил в зет си очи изпод ръба на широк черен чадър; майка ѝ, взряна в невероятните криволици, които дъждовните капки описваха, когато се стичаха по махагоновия ковчег, сякаш можеше да разчете скрито в тях послание. Този ден те двамата бяха разменили с Лангтън само няколко думи. След това — ни вест, ни кост.

Защо сега? Какво искаха от него?

Обръснат и с чисти дрехи, Лангтън влезе в гостната и завари накладен в камината нов огън. Слаба слънчева светлина се промъкваше през завесите, блестеше върху полираната маса, на която беше сервирано за един човек. Елси наистина се грижеше отлично за къщата. И за Лангтън.

— Ето, сър. Бекон с яйца и хубави, дебели препечени филийки. Внимавайте, чиниите са горещи — Елси сложи пред инспектора чиния с изрисувани върху нея плачещи върби и му наля кафе от сребърен кафеник. — Ще ви зареди за днес, нищо, че е малко късничко за закуска.

Лангтън се усмихна, уютната домашна атмосфера го отпусна. Може би времето вече беше започнало да лекува раните му. Но беше достатъчно да погледне към масата, към празния стол до неговия, за да разбере, че това не е така. Насили се да яде, докато Елси се суетеше из стаята. Бъбренето ѝ го заливаше подобно на вълните топлина от камината.

Когато избута настрани празната чиния, инспекторът отново попипа прибраното в джоба писмо. Трябваше да се обади на родителите на Сара и да уговори ден за посещение, без значение, че в момента най-много му се искаше да се върне в управлението и да продължи с разпита на Мичман Джейк. А имаше и още толкова други задачи.

— Мисля, че и тази нощ ще закъснея, Елси.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

— Само с едно — Лангтън допи кафето и остави чашата на масата. Спомни си нападателя на мисис Гриздейл, спомни си мъртвия Редфърс. Доʞтор Стъклен явно не обичаше недовършени работи. Или пък просто беше отмъстителен. — Елси, искам да бъдеш много внимателна.

— Сър?

— Заключи тази вечер здраво цялата къща. Ако някой дойде, първо разбери кой е и тогава го пусни. А най-добре ще направиш изобщо да не пускаш никого у дома. Ако някой се опита да влезе с взлом, викай с всички сили. Като тръгна сега за работа, ще помоля портиера на съседите да наглежда и нас.

Очите на Елси се бяха разтворили широко.

— Но защо, сър, защо? Нали не мислите, че…

— Просто искам да съм сигурен — Лангтън си взе шапката и палтото и се обърна към входната врата. — Помни, Елси: бъди внимателна!

— Обещавам, сър, но за мен се грижи сержант Макбрайд — момичето отново се изчерви. — Искам да кажа, когато не е твърде зает. Не искам да си мислите, че пренебрегва работата си с вас…

— Знам, Елси. Той е добър човек.

При тези думи лицето на Елси стана още по-червено. Лангтън ѝ помогна, като веднага излезе и се зае да закопчава палтото си вече вън на стълбите. Изчака, докато чу как резето щракна зад гърба му, после вдигна очи, огледа солидната фасада и се замисли дали доʞтор Стъклен би искал да стори нещо на Елси. Може би не, но ако беше нарочил Лангтън, момичето можеше просто да се окаже пречка.

Лангтън не желаеше и това да тежи на съвестта му. В живота си човек може да понесе само определено количество вина и нито капка повече.

Лангтън изкачи стълбите до кабинета на Форбс Патерсън към два часа следобед и отново го завари празен. Допусна, че колегата му е слязъл в мазето да продължи с разпита сам, Лангтън се обърна и се сблъска с Патерсън на стълбището.

— Тебе търсех — рече Патерсън. В ръка държеше кафяв книжен плик, в който бяха прибрани личните вещи на Джейк.

— Извинявай, закъснях.

Патерсън се ухили.

— Не смятам, че нашият общ приятел Джейк има нещо против. Не, просто исках да разгледаме вещите му, преди да отидем пак да го поразпитаме.

В кабинета си Патерсън извади предметите от плика: глинена лула, кожена кесия с тъмен тютюн, няколко монети с различна големина и джобно ножче с дръжка от слонова кост. Последната вещ обаче привлече погледа на Лангтън: чисто нов ключ с изобразен на него стилизиран мост. Лангтън беше виждал същия знак и преди — върху ключа, намерен в дрехите на обезобразеното Кеплерово тяло.