Томас Бренън - Доктор Стъклен

Джордж Сапьора се усмихна.

— О, ще се изненадате какви работи мога да ви разкажа, сър. Намирали сме цели семейства да живеят долу. Пясъчникът под Ливърпул е надупчен като швейцарско сирене. Отдолу има втори град. Ами когато изкопчиите строяха тунела под Мърси, намираха долу спални и дневни, кухни и всякак ви други помещения. Дванадесет скелета седели около масата за вечеря на тридесет метра под църквата „Света Троица“. Стаи, пълни с човешки кости, подредени прегледно едни до други. Дяволски знаци и бездънни шахти, които стигат един Бог знае къде. Там долу живеят доста странни птици.

Макар че историите на Джордж сигурно бяха до голяма степен разкрасени, Лангтън все пак трябваше да затвори очи и да се подпре здраво от едната страна на камиона, за да не падне. Мисълта за пълната, смазваща тъмнина го дезориентира. Твърде много отгласи и спомени.

— Добре ли сте, сър? — попита Сапьора. — Не исках да ви разстроя с приказките си. Тя и госпожата все ми повтаря, че дрънкаме прекалено много.

Лангтън поклати глава.

— Просто съм уморен. Но никак не горя от желание да те последвам там долу.

— Надявам се да не ви се наложи, сър. Сега, за тоя вашия Дърам. Както казах, насочил се е към вътрешността на града, сигурно се е ориентирал по посоката, в която тече водата на каналите. Както и да е, явно е излязъл на повърхността някъде около Парламънт Стрийт.

— В Токстет? Стигнал е чак до там?

Джордж Сапьора се почеса по главата.

— Знам, че звучи странно, сър, под земята разстоянията са други. Понякога ти се струва, че лазиш с дни, а се оказва, че си минал едва стотина метра. Друг път си отдолу само час-два, а неочаквано изскачаш на повърхността в другия край на града, на километри далеч. Пътищата отдолу са по-преки изглежда.

Токстет. Лангтън си спомни, че луксозното имение на професор Колдуел Чивърс е недалеч от Ъпър Парламънт Стрийт.

— И сте сигурни, че става въпрос за Дърам?

— По-сигурни няма как да сме. Стъпките му бяха съвсем ясни, лесни за проследяване. А и си е оставил сакото до изхода на отходната шахта под криптата на катедралата — Джордж Самьора разрови мазните парцали, които беше изнесъл от тунела, и измъкна от тях мръсно сако. Бръсна настрани хлебарката албинос, която изпълзя от единия джоб, и посочи етикетите, обърнати по дължина на вътрешните шевове. — Собственост на Компанията на Трансатлантическия свод, сър.

— Благодаря ти.

— Значи, да продължаваме да търсим, а, сър?

— Не, отзови хората си. Сигурен съм, че майор Фелоус ще ви възложи някоя друга задача.

Джордж се ухили, откривайки цял ред златни зъби.

— Е, бас ловя, че ще ни възложи, сър.

Лангтън пое към чакащите по Гори кабриолети, но в последния момент се обърна към Сапьора:

— Тези тунели стигат ли до под основите на Свода?

Вече спуснал се до половината на шахтата, Джордж се върна, подаде глава над уличното платно и каза:

— Да, сър, някои от тях, но Компанията отдавна ги зазида. Щото не искат някой да заложи бомби там отдолу, нали?

Не, определено не искат , помисли си инспекторът. Ако заговорници срещу Свода — бури или не — наистина съществуваха, къде щяха да ударят те? И по какъв начин?

На път за вкъщи Лангтън заспа в кабриолета. Събуди се, когато колата тръсна на някаква бабуна на пътя, в първия момент не успя да разбере къде се намира, нито кой е той самият. После зърна познатите улици и градини, и собствената си спретната къща.

— До тук сме, кочияш.

Още докато слизаше от кабриолета видя, че входната врата се отвори. Елси пое шапката и палтото му.

— Разтревожихме се за вас, сър.

— Кои вие?

— Аз и сержант Макбрайд, сър — Елси се извърна настрани и нежна руменина покри страните и шията ѝ. — Той намина да провери дали всичко е наред тук.

Лангтън се усмихна, но не направи никакъв коментар. Представяше си Елси и Макбрайд като щастлива двойка. Желаеше им го от все сърце.

— Това пристигна за вас, сър. Снощи.

Лангтън счупи печата на пощенския плик и прочете трите кратки изречения, изписани с бронзово мастило и прецизен почерк. Усмивката му помръкна. Сгъна писмото, прибра го в джоба си и се загледа някъде в пространството.

Елси почака за момент, после се обади:

— Да ви донеса ли кафе, сър? А нещо за ядене?

— Не съм гладен, Елси.

— Моля ви, сър, трябва да се храните. Готвачката рече, че ще ви направи яйца с бекон или препечени филийки, или каквото си поискате. Или истинска хубава вечеря.

Лангтън знаеше, че момичето е право. Трябваше му гориво, за да продължи напред.