Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Познавахме го от години — обади се Артър. — Баща му лекуваше моя баща, мен самия също и…

— Какво ви каза Редфърс?!

Мисис Кавъл положи длан на ръката на инспектора.

— Мислехме само за доброто на Сара, Матю. Искахме само да ѝ помогнем.

— Какво ви каза Редфърс? — Лангтън полагаше нечовешки усилия да запази гласа си спокоен. — Кажете ми.

Мисис Кавъл погледна още веднъж съпруга си и отвърна:

— Редфърс ни се закле, че може да спаси душата ѝ.

Лангтън крачеше из гостната като тигър в клетка, скрил зад гърба си здраво стиснатите си юмруци.

— Позволили сте на този шарлатанин да се докосва до Сара? Този… измамник, крадец, насилник… Какво си мислехте, за Бога? Що за лудост?

Артър прекрачи несигурно напред, но ръката на съпругата му го спря. Мисис Кавъл продължи:

— Да, Матю, бяхме полудели. От скръб. Знам, че и ти страдаше, но само за момент помисли: Сара израсна пред очите ни, ние се грижехме за нея, обичахме я, копнеехме да чуем отново гласа ѝ, смеха ѝ. Имам толкова спомени с нея. Толкова много.

Тези думи спряха порива на Лангтън. Той видя как мисис Кавъл сякаш цяла се стопи, а ръката на Артър се отпусна на рамото ѝ.

— Но да допуснете Редфърс да стори това с нея…

— Ние му вярвахме — намеси се Артър. — Той беше неин лекар и ние му вярвахме. Нямахме избор.

Много бавно стиснатите юмруци на Лангтън се отпуснаха. Толкова дълбоко беше потънал в собствената си болка, че не беше помислил колко са страдали родителите на Сара. Колко отчаяни трябва да са били.

— Разкажете ми какво точно стана. Моля ви.

Историята разказа Артър Кавъл. Редфърс се свързал с тях три седмици преди смъртта на Сара. Лекарствата вече не помагали, операция не била възможна. Трябвало да се изправят пред неизбежното. Но не всяка надежда била изгубена — Редфърс можел да им предложи една нова процедура. Научна процедура. Според убедителното му обяснение самата същност на Сара — нейният анимус — можел да оцелее, можел да живее, докато бъде намерен нов приемник за нея.

— Приемник? Тази думали употреби? — прекъсна го Лангтън.

Мисис Кавъл кимна.

— Каза още, че учените вече успешно прехвърляли затворени душѝ.

— В какво ги прехвърлят? В други тела? А с душите на тези тела какво е станало?

Артър сведе очи.

— Не попитахме.

Сигурен съм, че не сте попитали, помисли си Лангтън. Дори и подобна откровено ненормална процедура да работеше — в което той лично се съмняваше до дъното на душата си — за нея би бил необходим „бездушен“ приемник. След като беше станал свидетел на деловото убийство на Едит, Лангтън знаеше, че дѐлваджиите не се спират пред нищо.

— Продължете.

Всичко се сторило на Кавълови съвсем логично или може би те сами искали Редфърс да ги убеди. Научните му термини значели малко за тях, но самият принцип им се сторил разбираем и прост — напускащата умиращото тяло Са̀рина душа ще бъде уловена и прибрана в подходящ за това съд. Впоследствие ще бъде прехвърлена в друго тяло. Междувременно Редфърс ще пази душата на сигурно място в собствения си дом.

Лангтън си спомни какъв дълбок скептицизъм беше изпитал, когато за пръв път беше чул за дѐлваджиите и техните методи.

— Все още не мога да разбера как така сте му повярвали с такава готовност.

Артър се поколеба, после отвърна:

— Трябва да призная, че бях чувал за тази процедура и преди.

— Къде?

— В ложата. Носеха се слухове, приказки под сурдинка, за посещения в някои определени домове в Кенсингтън, Токстет и Бутъл.

— Какво точно гласяха слуховете?

Артър стрелна с очи жена си.

— Че човек може да изпита усещанията на друг човек, ако улови медната жица на гърловината на делвите с душите. Да мерне къс от сън или мигновен чужд спомен.

Лангтън се замисли дали самият Артър не е посещавал някой от тези домове. Нещо в думите на тъст му, в начина, по който беше погледнал съпругата си, подсказваше, че не просто повтаря дочути слухове. Дори и подозренията му да бяха верни, Лангтън нямаше намерение да излага Артър пред мисис Кавъл. Не искаше да причинява повече болка на родителите на Сара. Точно този въпрос можеше да почака.

— Колцина от членовете на ложата са пробвали това?

— Доста — отвърна Артър. — Мъже, отегчени и от пиенето, и от хазарта, и от повтарянето на все един и същи истории и анекдоти. Мъже, които търсят нови, свежи усещания. За известно време това с душите беше доста на мода.

— Беше?

— Е, може би все още е, поне за някои хора.