Томас Бренън - Доктор Стъклен

Сестра Райт продължи:

— Толкова отдавна беше, когато при Клаустус станах свидетелка на първия тромав опит за подобно връщане на душата в тялото. Той държа душата на един войник в делвата цял час, докато се увери, че раненото му тяло наистина е мъртво. Клаустус заши и превърза раните, задвижи отново сърцето чрез електрически шок, а после прехвърли същността обратно в приемника. Видях всичко с очите си. Макар че клетият войник впоследствие ми довери, че с всички сили желае да е починал при опита, процедурата сама по себе си беше успешна.

Прехвърляне. Същност. Приемник. Спокойни, подредени думи, прикриващи една тотална лудост.

— Джейк не е първият — говореше сестра Райт. — Знам за трима ду̀ши тук, в Ливърпул, които ходят, живеят, смеят се и не дават признаци, че преди са обитавали други тела. Твърде много хора умират несправедливо рано, напускат ни, без да има нужда.

Лангтън я гледаше втренчено. Искаше да я накара да замълчи, но пронизващият ѝ поглед го приковаваше на място, както очите на индийската мангуста хипнотизират змията. Нямаше нито сили, нито кураж да спори с младата жена.

— Мога да я върна при теб, Лангтън. Не за няколко дни, за няколко седмици или месеци. Ще я върна за цял живот.

— Не — едва успя да промълви инспекторът.

Сестра Райт се приведе напред.

— Помисли си само: жена ти, жива, да я прегръщаш, да я докосваш. Жива в прегръдката ти. Да чуваш гласа ѝ…

— Това няма да бъде нейният глас.

— Но тя ще ти говори. Ти ще знаеш, че е тя. Ще се взреш в очите на този нов… приемник и ще се увериш, че е тя. Само кажи една дума.

— И къде ще го намериш този клет приемник? — отвърна Лангтън. — Ще убиеш някое бедно момиче? Ще прибавиш още едно престъпление към смъртта на Сара?

— Няма да е необходимо — сестра Райт отвърна очи. — В Лечебницата има едно отделение, което хората почти никога не посещават. Отделение с пациенти, които никога няма да се върнат в света, пациенти, чийто разум ги е изоставил. Макар физически напълно здрави, очите им са като на нещастни, тъпи животни. Вътре в тях има само пустота. Дали заради нараняване, болест или деменция, тези пациенти не са нищо повече от празни съдове. Несъвършени, празни съдове.

Думите ѝ се завъртяха шеметно в главата на Лангтън. Той вътрешно се сви, прииска му се да изчезне, да не слуша повече. Пред очите му беше само образът на Сара, легнала в драпирания с коприна ковчег.

Не беше честно, не беше редно. Тъй млада! Целият живот беше пред тях и те можеха да го изживеят заедно.

Но сестра Райт продължи с мекия си, но категоричен глас.

— В делвата душата угасва. Частиците ѝ губят енергията си. Рано или късно движението им спира. Тогава вече няма нищо, което аз или който и да било друг на света да може да стори. Тогава вече е твърде късно.

Лангтън поклати глава и проговори с усилие:

— Не е редно.

Сестрата докосна коляното му.

— Редно? А редно ли е една млада жена бавно да гние и дървен сандък, докато семейството ѝ скърби?

— Моля ви…

— Редно ли е съдбата да избере нея , вместо някой от старите, болните, от престъпниците или от лудите? Знаете отговора на този въпрос.

— Но… — Лангтън се напрегна да измисли контрааргументи. Спомни си разпятието на шията на сестра Райт. — Вие вярвате в Бога, как е възможно да вършите всичко това?

Сестрата допря пръст до челото на инспектора.

— Защото Бог ни е дал интелигентността ни. Дал ни е познанието. Как ще използваме това познание, е въпрос ма наш избор. Не виждам никакво противоречие. Ние доказахме съществуването на душата, следователно нашата работа утвърждава вярата в Бога. Няма нужда да продължаваме да използваме временното убежище на делвите. Не и след като разполагаме с нови приемници.

Изтощението надви инспектора. Не можеше да се бори с нея. Луда ли беше тази жена? Или говореше истината?

Да прегърне отново Сара. Да облекчи пълната самота, вината и болката. Да заживее отново.

— Аз съм полицай.

Сестра Райт се усмихна, сякаш разбрала, че победата е нейна.

— Но също си и съпруг. А жена ти има нужда от теб. Ще и разочароваш ли?

Лангтън се взря за няколко мига в пламъците, после изправи гръб. Опъна предницата на куртката си и издиша бавно.

— Какво искате от мен?

— Нищо — отвърна сестра Райт. — Просто нищо.

— Но…

— Оставете случая със смъртта на Кеплер неразрешен — каза сестрата, стана и отиде до бюрото. — Преструвайте се, че разследвате, но нищо повече.

— Вие сте го убили.