Томас Бренън - Доктор Стъклен

Сестра Райт знаеше твърде много. Предварително ѝ бяха известни всички ходове на Лангтън, всичките му разкрития и подозрения. Знаеше и за Фелоус. Очевидно някой вътрешен човек от управлението я информираше за всичко, но кой? Хари? Той нямаше достъп до документацията на Лангтън, освен до нещо, което е мернал, случайно оставено отворено на бюрото. Форбс Патерсън? Не. Невъзможно. Лангтън не се съмняваше в силното отвращение на Патерсън към дѐлваджиите.

Лангтън прехвърли на ум всички офицери, които в някакъв момент бяха имали достъп до документацията по неговите случаи, официално или случайно. Когато стигна до Уотърлу Роуд, в съзнанието му се беше избистрило името на един заподозрян: сержант Макбрайд.

Никой друг не беше имал достъп до всички факти. Никой друг не беше до Лангтън по време на всички важни обрати на това разследване. А и никой друг не се радваше на безусловното доверие на инспектора.

Гневът, лумнал у Лангтън, бързо угасна. Той спря пред перилата над Трафалгар Док и под нощното небе, вече просветляло до перлено на изток, загледа как параход от кралската флота бавно зае мястото си до кея. Нямаше право да вини Макбрайд. Може би сестра Райт му беше отправила подобно предложение като онова, което отправи на самия Лангтън. Може би и Макбрайд имаше обичан човек, затворен сред наредените по рафтовете делви.

Елси. Лангтън си спомни нареждането, което беше дал на сержанта: Вървѝ у нас и пази Елси . Но ако Макбрайд в действителност работеше за доʞтор Стъклен, то…

Лангтън затича. На кръстовището на Бат Стрийт и Ню Куей опита да спре кабриолет. Кочияшът обаче мерна мръсните му дрехи и лудешки размаханите ръце и отмина. Лангтън забърза на север по Лийдс Стрийт, право към дома си. Полуходеше, полутичаше, плъзгайки се по буците лед и снега по тротоара. Дробовете му горяха, дъхът му излизаше накъсано, на малки бели облачета.

Когато стигна познатите улици, стисна револвера и забави малко крачка, дишайки дълбоко. Вървеше из кишата по ръба на тротоара, тя заглушаваше шума от стъпките му. Размина се само с шепа пешеходци, предимно прислуга на път за работа. Лангтън не им обърна внимание. На ъгъла на своята улица спря и надникна иззад черните железни перила на първата къща. Пред вратата му нямаше спряла нито карета, нито кола, никакви полицаи или празноскитащи зяпачи.

Извадил револвера и отпуснал го ниско покрай крака си, инспекторът се прокрадна към собствената си къща. Никъде не светеше. От комина не се виеше дим. Когато изкачи стъпалата отпред, Лангтън видя, че входната врата е открехната.

Бавно, стъпка по стъпка, той се качи до вратата, застана зад касата вдясно и я отвори с крак. Не проехтяха изстрели. Никой не се втурна навън. Пълна тишина, като в пуста къща.

— Елси?

Мълчание. Лангтън се вмъкна в антрето и се заслуша. Само тиктакането на стенния часовник в гостната. После, откъм задното стълбище се дочу шумолене, сякаш рокля се влачеше по каменен под. Лангтън се отправи към шума. Всеки нерв в тялото му беше изопнат до крайност. Възприятията му се бяха изострили: свръхясно чувстваше студената, грапава дървена дръжка на револвера в дланта си, пронизителното скърцане на ботушите по паркета, миризмата на восък, на готвено и на барут.

Съвсем тихо Лангтън се промъкна по задните стълби към кухнята и миялното. Надникна в кухнята и видя натрошени чинии, пръснати по пода тенджери и тигани, тъмно петно засъхнало кафе или чай. А до чамовата маса в средата лежеше тяло.

Мъжът, пълен и тежък, лежеше възнак, с очи, вперени в тавана. Нож беше паднал близо до протегнатата му дясна ръка. Гърдите му бяха разкъсани от изстрел. Беше умрял, още преди да падне на пода.

Лангтън пристъпи по настлания с червени плочки под и изруга на ум, когато без да иска закачи едно парче от счупена чиния и със звън го изрита чак в ъгъла. С две крачки стигна до вратата на миялното помещение и я отвори със замах. Едва успя да отскочи на една страна, преди куршумът да се забие в касата на вратата точно до главата му. Разхвърчаха се трески.

— Елси, не стреляй! Аз съм — Лангтън долепи гръб до кухненската стена, заслушан в бесните, безредни удари на сърцето си. Нещо пареше на бузата му, той посегна и измъкна полека от кожата си окървавена треска. — Не бой се, Елси.

От миялното се дочу немощен глас:

— Сър? Наистина ли сте вие?

Стиснала с треперещи ръце револвера на Макбрайд, Елси седеше на студения под на миялното, а тялото на сержанта лежеше в краката ѝ. Отворила широко очи и цялата бяла от ужас и студ, тя гледа втренчено Лангтън цяла минута, преди да свали оръжието.