Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Аз съм полицията — Лангтън не усещаше дали крещи, гневът бучеше в главата му като водопад, падащ с рев от скали.

Втурна се по коридора, през салона, мъчейки се да си спомни как се стига до египетската зала. Уплашени, прислужничките отскачаха от пътя му. Един лакей изтича на среща му, но при вида на пистолета отстъпи. Ревът в главата на Лангтън ставаше все по-силен.

Ето. Спомни си коридорите. Затича по леко спускащия се надолу приземен етаж и с ритник отвори познатата врата. Лъчи светлина играеха по бляскавите предмети, отразени от златото и абаноса, от черното и сребърното. Изрисуваните лица на саркофазите го гледаха безстрастно. Подредените по рафтовете канопи си стояха по местата.

— Колдуел Чивърс!

Лангтън намери друга врата, спусна се по спираловидното стълбище зад нея. Долу, тесен стенен панел между два подпрени на стената капака на саркофази зееше, открехнат с пет сантиметра.

Без да спре и да се замисли защо ли тайната врата е оставена отворена, Лангтън я блъсна рязко, в носа го удари познатата миризма на мокра пръст. Покрити с мрежи крушки светеха в бяло. Още надолу водеха каменни стъпала. Лангтън заслиза, насочил револвера напред. Знаеше, че е близо. Развръзката наближаваше.

Слезе от последното стъпало и почувства зад гърба си някакво движение. От мрака изникна ръка и му запуши устата. Друга ръка грабна револвера. Гигантски, подобни на лопати ръце, мъртвешки бледи в тъмнината.

Вместо да се бори, Лангтън отстъпи рязко назад и блъсна нападателя с цялата си тежест. Сякаш блъсна тухлена стена. Заби лакътя на свободната си лява ръка в ребрата на непознатия, после отново и отново. Никаква реакция. Нищо.

Ръката, покрила устата му, го стисна за гърлото. Влажни, лепкави, сякаш стоманени пръсти потънаха в плътта на инспектора. Той се замъчи да си поеме въздух, да вдиша, въпреки натиска. В паниката си неволно натисна спусъка на револвера. Два изстрела рикошираха от стените на тунела. После нападателят изтръгна оръжието и го захвърли в сенките, след това стисна гърлото на Лангтън с две ръце.

Хватката се затягаше все повече, а инспекторът се помъчи да се обърне. Риташе и удряше, блъскаше и дереше. Но нападателят, невидим отвъд кръга светлина, хвърляна от крушките, не реагираше изобщо. Пръстите му се сключваха все по-здраво около шията на Лангтън като челюстите на капан около лапата на уловена лисица.

Очите на инспектора изскочиха от орбитите си. Подутият език висна от устата му. От гърлото му се надигна противно влажно гъргорене. Звукът долетя до слуха му сякаш от много далеч.

Когато блъскането на кръвта в главата му постепенно удави всички други усещания и тялото му се отпусна в хватката на убиеца, инспекторът изведнъж ясно осъзна и прегърна собствената си смърт. Представи си Сара и се опита да се съсредоточи върху лицето ѝ, за да бъде то последната му мисъл. После му причерня, но тогава нападателят му пристъпи напред, излезе на светло и Лангтън видя кой е.

Писъкът се надигна и заглъхна само в съзнанието на инспектора. После той потъна в безсъзнанието, отнасяйки в мрака студената тъпа физиономия на Мичман Джейк.

Бели цветя. Аромат на лилии, орхидеи, фрезии. Агресивен, надвиващ всичко друго. Сладка развала.

Лангтън примигна и отвори очи към груб дървен таван, подсилен с кръстосан гредоред. По гредите играеха отблясъците от огън, оранжеви и жълти, трепкаха сред тъмните сенки. Известно време инспекторът гледа безучастно издължените отражения на пламъците. Фигурките, които образуваха по тавана, му напомниха за детството, за вечерите, прекарани със семейството. Споменът го успокои. Вече дори задушаващият аромат на цветя не му се струваше толкова силен. Смъртта не беше толкова страшна.

Насили се да повдигне натежалите си клепачи. Където и да се намираше в момента, определено не беше отвъдното. Не беше възможно в отвъдното тялото да го боли толкова.

Подобно на пиян човек, несигурен в местонахождението си и невярващ на собствените си сетива, Лангтън заопипва мислено наоколо, започвайки отвътре навън: лежеше на нещо меко, на кадифе или плюш. Топъл плат. Ръцете и краката му не бяха оковани. Помръдна леко, за да отмести тежестта от бедрото си, повдигна ръка да докосне болящото го гърло. При това в ума му нахлу споменът за Мичман Джейк, за мъжа, мъртъв от два дни. А до неговото име се нареди и името на доʞтор Стъклен.

Лангтън рязко седна на кушетката, на която лежеше, отворил широко очи, с ръце готови за атака или отбрана.