Томас Бренън - Доктор Стъклен

Лангтън се обърна, отровил уста да спори. Пое дълбоко дъх и го задържа, докато ревът и тласъците на гнева дълбоко в него затихнаха.

— Не са избягали през тавана — продължи Форбс. — Там няма врати — нито тайни, нито явни. Снегът по керемидите е недокоснат, така че не са минали и по покрива.

Изтощен, Лангтън се насили да се съсредоточи. Възможностите да се избяга незабелязано от тази къща едва ли бяха кой знае колко много. Спомни си мириса на долните етажи.

— Мазето.

Спусна се пръв надолу по стълбите и проследи с поглед как детективите се заеха да претърсват старателно изоставения сутерен. Лангтън спря пред вратата на мазето, където ярката светлина продължаваше да осветява безмилостно празните рафтове.

— Вижте! Кални стъпки по пода.

— Е, и?

— Значи, доʞтор Стъклен и хората му са пренесли делвите от тук някъде другаде, на някой неизвестен за нас адрес или в някой склад.

— Моите хора не си видели никой да изнася нищо.

— Именно — запристъпва внимателно из мазето, мъчейки се да проследи логически посоката на отпечатъците. Те се местеха от рафт към рафт, после — до поцинкованата маса в средата, след това — към стените. Интересното беше, че дори не се приближаваха до вратата, която водеше нагоре към къщата. — Отговорът се крие някъде в това помещение.

И тримата детективи се заеха да проверяват стените за тайни врати. Търсеха цепнатини — тесни пролуки между вратата и ръбовете на стената, опасващи касата ѝ. Не откриха нищо.

— Не разбирам — каза Лангтън. — Трябва да е някъде тук. Няма друг начин да са избягали.

Усети как гневът се завръща, представи си как изтръгва рафтовете от стените, дори пристъпи напред и стисна една от лавиците. Плочките на пода прокънтяха под ботушите му. Лангтън сведе очи.

— Сержант, донесете ми оня чук.

Лангтън коленичи и започна да почуква по плочките с дръжката на револвера. Покриваше методично целия под, вслушваше се, а зад него мълчаливо стоеше Форбс Патерсън. Звукът навсякъде беше еднакъв. Тук. И тук. Но точно до най-отдалечената от вратата стена подът отекна глухо и дълбоко.

Лангтън погледна Патерсън и грабна чука от Макбрайд. Вдигна го, а Форбс се обади:

— Чакай. Ако има врата в пода, значи има и механизъм, който да я отваря. Някакъв ключ.

— Ти виждаш ли ключ? Претърсихме навсякъде.

— Ами отвън в коридора, сър? — продума Макбрайд. — Или в кухнята?

Лангтън се поколеба. Знаеше, че гори от желание да се нахвърли с чук върху къщата, че иска да види как плочките се трошат и парчетата се разхвърчават навсякъде. Знаеше, че иска да руши. Но Патерсън и Макбрайд бяха прави. Инспекторът остави чука.

Намериха ключа сред тухлите на неизмазания коридор — беше просто малък лост. Лангтън и Макбрайд с извадени револвери застанаха над тайната врата, а Форбс Патерсън бръкна в цепнатината с лоста. На отлично смазани безшумни панти част от пода се повдигна и откри отдолу квадратна тъмна шахта. От нея задуха влажен въздух, напоен с мирис на мокра пръст, тухли и разложение. Отдолу не долиташе друг звук, освен шума от течаща някъде далече вода.

Лангтън надникна иззад ръба на шахтата и видя първото стъпало на стълба. Преди Патерсън да успее да го спре, той се прехвърли в ямата и увисна на ръждясалите, набити в стената метални халки. Ръката му все така стискаше револвера, но всяка цел бездруго оставаше скрита в мрака.

Случайно ръкавът му закачи бакелитовия ключ за осветлението току до стълбата. Покрити с мрежа крушки примигнаха и осветиха цилиндричен тухлен тунел, простиращ се и вляво, и вдясно. По влажния му под плъхове се разбягаха във всички посоки, стреснати от внезапната светлина.

— Какво виждаш? — извика надолу Патерсън. Главата му стърчеше над ръба на квадратната шахта.

— Тунел за бягство — отвърна Лангтън. — Както гледам, минава под целия площад.

Наляво тунелът се губеше в далечината. Крушките, закачени на всеки десет метра, осветяваха ронещата се тухлена зидария на лигавите от влага стени. Шумът от течаща вода долиташе именно от тази посока. Вдясно тунелът правеше рязък завой и се скриваше от погледа.

— Трябваше да се досетя — ботушите на Форбс Патерсън разплискаха водата по пода, когато той скочи до Лангтън. — Доʞтор Стъклен не би се оставил без план за бягство.

— Човек не може да предвиди всичко — отвърна Лангтън. Зачуди се обаче дали Джордж Сапьора знае за тези тунели. Наистина, само ако се беше сетил по-рано…

Винеше единствено себе си. Доʞтор Стъклен винаги беше на една крачка пред тях. Най-малко на една.