Томас Бренън - Доктор Стъклен

След още три крачки стигнаха студен коридор с неизмазани стени. Замириса на мокра пръст. В дъното — масивна дъбова врата, опасана със стоманени ленти. Заключвалите я катинари обаче висяха отворени на халките си. Вдигнал револвера, Лангтън посегна полека и хвана желязната дръжка. Напрегна всички сили, за да издърпа вратата към себе си под скърцането на съпротивляващите се панти. Не можа да я удържи и инерцията я блъсна в стената на коридора.

Мрак. Мирис на влага и ухание на бели цветя. Притиснат до стената, инспекторът посегна навътре в тъмнината на мазето. Ръката му опипом затърси ключа на електричеството. Намери го и бяла светлина обля помещението.

Празно. Празни прашни рафтове, по които бяха останали единствено кръглите отпечатъци от току-що изнесените делви. Бели плочки, чисти стени, бял таван. И множество кални отпечатъци по плочките на пода.

— Знаели са — промълви Лангтън. — Някой е предупредил доʞтор Стъклен, че идваме. Точно както беше предупреден и Редфърс.

Макбрайд не отвърна. Само се дръпна, за да направи път на Форбс Патерсън, който се втурна в мазето, направи крачка вътре и замръзна на място като марионетка, чиито конци са дръпнати рязко назад.

Лангтън пъхна револвера в джоба си и попита:

— Къщата е напълно празна, нали?

Патерсън кимна.

— Напълно.

Лангтън последва Патерсън по всички етажи, из пустите стаи и кънтящите коридори. На печката в кухнята още къкреше яхния, нарязани зеленчуци лежаха на чамовата маса, ножовете — пръснати край тях. Във вестибюла на първия етаж грамофон свиреше отново и отново една и съща мелодия на Шопен. Музиката се лееше над празните столове, над недопитите чаши с уиски и още димящите угарки от пури по пепелниците.

Набързо организирано бягство — доказателствата за него лежаха навсякъде: полуизмъкнати и зарязани дрехи висяха от гардеробите, извадени наполовина или преобърнати и разсипани по подовете на спалните чекмеджета; запалени лампи по стаите, под чиито тавани се кълбеше непроветрен цигарен дим. Всяка стая изглеждаше така, сякаш обитателите ѝ са излезли само за момент и след малко ще се върнат.

— Как? — питаше Патерсън. — Как са избягали? Моите хора се кълнат, че никой не е излизал от тук.

Лангтън вдигна очи.

— През тавана? Може би има покрита тераса към някоя от съседните къщи?

Патерсън изхвърча в коридора и хукна нагоре по стълбите.

Безразлично, сякаш на забавен каданс, Лангтън огледа горните етажи. Доʞтор Стъклен беше похарчил много пари за тази къща. Мебели от махагон и дъб. Скъпи копринени и кадифени дамаски. Персийски килими, гоблени, удобни легла. До всяко легло — малки масички, върху чиито дървени плотове личаха отпечатъци от поставян там голям предмет с кръгло дъно. Отпечатъци, които можеха да бъдат оставени само от изчезналите вече делви от мазето.

Инспекторът ясно си представяше сцената: „клиентът“, легнал в мекото легло. Избраната делва е поставена на масичката до него. Мъжът посяга с мръсните си тлъсти лапи и докосва проводника на капака…

Дланите на Лангтън се свиха в юмруци. Нещо лумна и него, плъзна из цялото му тяло и огненият му рев заглуши всичко останало. Той се опита да го овладее, но самата къща сякаш го предизвикваше от всички страни: всяко отворено чекмедже, всяка зееща врата беше зинала за смях уста, всяка празна стая — знак за това колко близо е бил до доʞтор Стъклен. И колко страшен е провалът му.

Действително ли беше очаквал, че ще намери тук Сара? Възможно ли е да е бил толкова наивен? Или толкова отчаян?

Инспекторът риташе яростно камарите дрехи, дърпаше чекмеджетата и изсипваше съдържанието им по разхвърляните легла и подове. Жалкият акт на дребно разрушение го караше да се чувства по-добре, но не му бе достатъчен. Искаше му се да срине цялата къща, тухла по тухла, докато от нея не остане нищо, освен голия скелет на гредите.

Макбрайд мълчаливо наблюдаваше задълбочаващия се хаос.

— Сър, може би трябва…

— Ще го намеря, сержант. Тук някъде има улики! Нещо, което да посочи недвусмислено самоличността му — Лангтън дърпаше и разхвърляше цели наръчи мъжки дрехи, претърсваше джобовете и ги захвърляше настрани.

Макбрайд полека отстъпи към вратата.

— Дали да не доведа инспектор Патерсън…

Лангтън насила отвори едно заключено чекмедже и извади отвътре куп хартии, които просто захвърли на пода.

— Лангтън — на вратата застана Форбс Патерсън, а Макбрайд надничаше иззад рамото му. — Лангтън, моля те. Не е това начинът.