Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Инспекторе. Как се чувствате? — срещу него седеше сестра Райт и наливаше чай в две порцеланови чашки. Остави чайника на масичката, която я разделяше от Лангтън, и му протегна едната чаша. — Мляко? Захар?

Навикът накара инспектора да посегне и да вземе чашата. Това сигурно беше сън или халюцинация. Но изглеждаше толкова истинско: през финия костен порцелан пръстите му усещаха колко горещ е чаят, обонянието му долови уханието на запарката.

Сестра Райт го видя как преглъща и примигва от болка.

— Намазах с мехлем натъртванията и ожулените места, но се боя, че просто трябва да мине малко време.

Въпросите гъмжаха в главата на Лангтън. Как го беше спасила сестра Райт? Къде се намираха в момента? Как така Джейк отново беше сред живите? Но успя да каже само:

— Къде съм?

— В един склад на Блъндел Стрийт, близо до Гладстоун Док отвърна сестрата и отпи от чая си.

Стаята по нищо не напомняше склад. Само дето нямаше прозорци, иначе изглеждаше точно като гостна в богат дом шкафове и бюро от тъмно дърво, килими, диван и столове, тапицирани с червено кадифе, вази със свежи цветя. Все пак му се стори, че долавя във въздуха дъх на солена морска вода. А може би си въобразяваше.

Сестра Райт сякаш току-що беше приключила смяната си в Лечебницата. Колосана бяла престилка върху тъмносиня рокля, черни чорапи и ниски черни обувки, на гръдта ѝ обърнатото наопаки часовниче и сребърната брошка на Гилдията. С лека усмивка на устните, тя гледаше Лангтън както бавачка гледа някое особено тъпо момченце.

— Как ме изведохте от дома на професора?

— Имението му се намира над обширна мрежа от стари тунели. Всъщност, преди къщата е принадлежала на един от най-печално известните ливърпулски контрабандисти и роботърговци.

— Как… Искам да кажа…

— Още сте изтощен, инспекторе. Помолих Джейк да бъде внимателен, но той просто не си знае силата.

Стомахът на Лангтън се сви на ледена буца. Той остави чашката, сякаш се боеше, че ще се пръсне на парчета в ръката му. Трябваше да се съсредоточи върху всяко свое движение.

— Вие сте доʞтор Стъклен.

Сестра Райт отпусна ръце в скута си.

— Така е, аз съм.

Ужасният пъзел мигом се подреди: връзките и уликите, водещи към Лечебницата, познанията на сестрата по въпроса за дѐлваджиите, работата ѝ в лагера, осигуряваща ѝ свободен достъп до жертви. Удобното ѝ място в центъра на разследването. Дебнеща. Чакаща търпеливо.

— Но… — Лангтън все още не можеше да повярва. — Мислех, че професорът…

— Той е напълно невинен — отвърна сестра Райт. — Научила съм от него много и дълбоко го уважавам.

Сега Лангтън си спомни как сестрата наблюдаваше работата на професора в Лечебницата. Спомни си напрегнатото ѝ изражение, докато стоеше взряна надолу в оголения череп и мозъка на ранения зидар върху операционната маса.

— Но защо, сестра? Та вие спасявате човешки животи.

Младата жена кимна.

— С Божията помощ.

— Как е възможно тогава да се замесите с хора като дѐлваджиите?

Сестра Райт обърна очи към пламъците в камината. Помълча почти минута, преди да отговори:

— Всичко започна в Трансваал. Аз винаги съм имала влечение към медицината, тя беше традиция в семейството ми. Дядо ми беше лекар, мисионер в Индия. Разбира се, за жените тази професия е забранена, така че лекарка не можех да стана, затова се присъединих към медицинските сестри. А после, в Африка, Бог направи така, че видях ада.

Лангтън си спомни бойните полета, осеяни с мъртви и умиращи, откъснатите крайници и кървавите останки под изпепеляващото алено слънце. Мъже, мъчещи се да дишат, докато разяждащият плътта зелен газ пълзеше из долините, стичаше се в окопите, влизаше в очите, в гърлата и най-сетне — в дробовете.

— Грижех се за болните — продължи сестра Райт — и вярвах, че помагам. Че съм част от някакъв висш план, който все още не разбирам. Лекувах бурите така, както лекувах и английските момчета, не правех никаква разлика. Дори симпатизирах на бурската кауза. Не бях съгласна с методите им, но се опитвах всячески да се поставя на тяхно място. Точно затова после ми беше толкова трудно да разбера защо…

Сестрата вдигна към Лангтън големите си блестящи очи и каза само:

— Бломфонтейн.

Лангтън отвърна поглед. Не искаше да си представя сестра Райт на онова място. Не и след историите, които беше слушал за случилото се там.

Англичаните се изтеглили и оставили само шепа хора да защитават полевата болница в Бломфонтейн. Казали им, че грубо изписаният червен кръст върху ламаринените покриви им гарантира защита. Стотина бурски наемници връхлетели една нощ, без кръстът да им направи ни най-малко впечатление. Най-големите късметлии сред англичаните умрели бързо. Мнозина обаче живели с дни, разпънати и изгарящи под слънцето, мишени за упражнения по хвърляне на нож, плячка за кучетата и за всичко друго, което едно въображение, хранено с десетилетни кръвопролития, би могло да измисли.