Рик Янси - Безкрайното море

Бръснача ме гледа дълго с каменно лице, след което се усмихва.

Усмивката му е хубава. Тя също ми харесва.

— Хубава история. Трябва да я разказваш по купоните.

— Работата е там — продължавам аз, — че от момента, в който техният кораб се появи, всички ние сме като слепци опипващи слон.

Измервам дните под постоянната стерилна светлина, като броя подносите с неизядена храна, които Бръснача донася. Три подноса са един ден. Шест –два дни. На десетия ден, след като поставя подноса пред мен, го питам:

— Защо си правиш тоя труд? — гласът ми вече прилича на неговия — гърлено грачене.

Цялата съм в пот, температурата ми се е повишила, главата ми пулсира от болка, сърцето ми препуска. Той не отговаря. Бръснача не е говорил с мен от седемнадесет хранения насам. Той изглежда нервен, разсеян, дори гневен. Клер също стана мълчалива. Тя идва два пъти на ден да смени банката на системата ми, гледа в очите ми с отоскоп, изпробва рефлексите ми, сменя торбичката на катетъра и изпразва подлогата. На всяко шесто хранене получавам баня с гъба. Един ден тя донесе метър и го уви около бицепсите ми — предполагам, за да измери колко мускулна маса съм изгубила. Не виждам никой друг — нито господин Бяла престилка, нито Вош, нито пък мъртви бащи, вкарани в съзнанието ми от Вош. Не съм толкова замаяна, че да не разбирам какво правят — следят ме и чакат да видят дали „подобрението“ ще ме убие.

Една сутрин Клер изхвърля подлогата, когато влиза Бръснача със закуската ми и мълчаливо чака тя да свърши. След това го чувам да шепне.

— Тя умира ли?

Клер поклаща уклончиво глава — може би казва „не“ или „и ти знаеш толкова, колкото и аз“ . Изчаквам тя да си тръгне, преди да кажа:

— Губиш си времето.

Той хвърля поглед към камерата, монтирана на тавана.

— Просто правя това, което ми казват.

Вдигам подноса и го захвърлям на пода. Той стиска уста, но не казва нищо. Мълчаливо почиства изцапаното, докато аз лежа задъхана, изтощена от усилието и от мен се лее пот.

— Да, събери го. Така поне ще си полезен за нещо.

Когато температурата ми се стрелва нагоре, нещо в съзнанието ми се пропуква и аз си представям, че мога да усетя всеки от четиридесет и четирите хиляди микроробота, гъмжащи в кръвта ми, както и хъба с деликатната му дантела от пипала, заровени във всеки дял на мозъка ми. В този момент разбирам какво е изпитвал баща ми в сетните си часове, когато издираше лицето си, за да махне въображаемите насекоми, пълзящи под кожата му.

— Шибаняк — задъхано крещя аз.

Бръснача стреснато вдига поглед от пода към мен.

— Остави ме, шибаняк!

— Няма проблем — промърморва той. Стои на четири крака и бърше с влажен парцал разсипаното, докато във въздуха се носи тръпчивият мирис на дезинфектант. — Веднага щом мога.

Той се изправя. Бузите му с цвят на слонова кост са поруменели. Изпаднала в делириум, аз си казвам, че руменината хвърля червеникави отблясъци върху русата му коса.

— Това с гладуването няма да се получи — казва ми той. — Така че по-добре измисли нещо друго.

Опитвах се. Но няма алтернатива. Едва успявам да повдигна глава. Сега им принадлежиш. Вош е скулпторът, тялото ми — глината, но не и духа ми и никога душата. Те не са победени. Не са смазани. Не са подчинени.

Не аз съм ограничена, а Другите. Дали ще чезна бавно, дали ще умра или ще се възстановя, играта свърши и гросмайсторът Вош е матиран.

— Баща ми имаше един любим израз — казвам аз на Бръснача. — Наричаме шаха „игра на кралете“, защото чрез шаха се научаваме как да властваме над кралете.

— Пак този шах.

Той хвърля мръсния парцал в мивката и затръшва вратата.

Когато се връща със следващия поднос с храна, до него стои познатата дървена кутия. Без да каже и дума Бръснача взема храната, изсипва я в кофата за боклук и хвърля металния поднос в мивката, където той пада с оглушителен трясък. Леглото избръмчава, повдига тялото ми до седнало положение и Бръснача плъзва кутията пред мен.

— Ти каза, че не играеш — прошепвам аз.

— Тогава ме научи.

Поклащам глава и казвам на камерата зад гърба му.

— Добър опит, но си го заврете в задника!

— Идеята не е тяхна — засмива се Бръснача. — Но като стана въпрос за задници, може да се обзаложиш, че първо съм взел разрешение.

Той отваря кутията, изважда дъската и започва да рови из фигурите.

— Има царици, царе, пионки и тези неща като крепостни кули. Защо всички фигури приличат на хора, а само те — не?