Рик Янси - Безкрайното море

— Разбира се.

— Да не ми се подиграваш? Защото не знам…

— Просто се опитвам да го осмисля…

— И на мен така ми се струва. Нямаш представа колко време ми отне да измисля това. Доста е сложно. Искам да кажа, не е като играта на кралете, но нали знаеш как наричат бейзбола? Национално забавление за свободното време. Наричат го така, защото докато го играем, се научаваме как да владеем времето. Или миналото. Нещо такова.

— Сега ти си този, който ми се подиграва.

— Всъщност аз съм единственият , който ти се подиграва в този момент — той чака и аз знам какво. — Никога не се усмихваш.

— Това има ли значение?

— Веднъж, когато бях дете, се смях толкова много, че се напиках в панталоните си. Бяхме в увеселителния парк. На виенското колело.

— Какво те накара да се разсмееш?

— Вече не си спомням — той пъхва ръката си под китката ми, обръща дланта ми нагоре и слага в нея монетата от двадесет и пет цента. — Хвърли проклетата монета, за да можем да играем.

Не искам да нараня чувствата му, но играта не е чак толкова сложна. Той е много развълнуван, когато за пръв път уцелва хит и триумфално размахва юмрук. След това премества черните фигури върху дъската, докато коментира играта с пресипнал, креслив глас, имитирайки телевизионен коментатор, подобно на някое хлапе, което си играе с екшън фигурки.

— Стремителна атака в центъра! — пешката в центъра се плъзва към втората база, офицерът-втори бейзмен и пешката-шортстоп се връщат назад, а пешката в лявото поле се затичва към центъра.

Прави това с една ръка, докато с другата премята монетата между пръстите си, сякаш е топка, която се върти, докато лети във въздуха. Спуска я като на забавен кадър и я приземява върху централното ляво поле. Толкова е смешно и детинско, че щях да се усмихна, ако все още можех да се усмихвам.

— Той стигна до базата! — реве Бръснача.

Не. Не е детинско. А по детски невинно. Очите му трескаво блестят, гласът му се извисява развълнувано и той изглежда отново като десетгодишно хлапе. Не всичко е изгубено, не и важните неща.

Следващият хит е къс и пада точно между първата база и дясното поле. Бръснача създава драматичен сблъсък между моя филдер и бейзмена, първата база прави слайдинг назад, дясното поле — слайдинг напред, и след това монетата изтраква със сила върху дъската.

Бръснача започва да се кикоти след удара.

— Това не е ли грешка? — питам го аз. — Не можеха ли да хванат тази топка?

— Да я хванат ли? Катализатор, това е просто една глупава игра, която измислих за пет минути с няколко шахматни фигури и монета от двайсет и пет цента.

Още два хита — той е три ръна напред в края на първия ининг. Никога не ме е бивало в игрите на късмет. По тази причина винаги съм ги мразела. Бръснача вероятно усеща, че ентусиазмът ми се е поизпарил. Коментарът му става по-гръмогласен, докато мести фигурките насам-натам (въпреки протестите ми, че това са моите фигурки, тъй като съм в защита). Поредна нова атака вляво от центъра, поредна подвеждаща бавна топка зад първа база. Пореден сблъсък между първия бейзмен и аутфилдера. Не знам дали се повтаря, защото си мисли, че е забавен, или защото страда от сериозна липса на въображение. Една част от мен има усещането, че трябва да се чувствам дълбоко наскърбена от името на всички шахматисти, където и да са.

Когато стигаме до третия ининг, съм вече изтощена.

— Дай да продължим довечера — предлагам му аз. — Или утре. По-добре утре.

— Какво? Не ти ли харесва?

— Не. Забавно е. Просто съм уморена.

Той свива рамене, сякаш това няма значение, което явно не е така, защото иначе нямаше да свие рамене. Пъхва монетата обратно в джоба си и прибира кутията, мърморейки под нос. Успях да чуя само думата „шах“.

— Какво каза?

— Нищо — той отмества поглед встрани.

— Беше нещо за шаха.

— Шах, шах, шах. Шахът е за мозъка. Съжалявам, че шахболът не може да се сравнява с шаха, когато става дума за истинска тръпка.

Той пъхва кутията под мишницата си и се отправя с тежка стъпка към вратата. Преди да си тръгне ми отправя една последна хаплива забележка.

— Мислех си, че просто ще мога да те развеселя малко, това е всичко. Благодаря. Няма нужда да играем повече.

— Сърдиш ли ми се?

— Аз дадох шанс на шаха, нали? Не си ме чула да се оплаквам.

— Не, не му даде. И да, оплакваше се. При това много.

— Просто си помисли за това.

— Да си помисля за какво?

— Просто си помисли за това! — изкрещява той от другия край на стаята.