Рик Янси - Безкрайното море

Клер го поглежда изненадано.

— Е, поне така беше на тестовете — свива рамене той и размахва пръст към нея: „Хайде, действай.“

Тежа десет милиона тона. Костите ми са от желязо, останалото е от камък. Не усещам как иглата се плъзва в ръката ми. Клер казва „Сега!“ и Бялата престилка натиска хронометъра. Светът е часовник.

— Мъртвите получиха своята награда — продължава Вош. — Живите, като теб и мен, са тези, които все още имат работа за вършене. Наречи го както искаш — съдба, късмет, провидение. Ти беше доведена при мен, за да се превърнеш в моя инструмент.

— Закрепване към церебралния кортекс 17 17 Кората на главния мозък — Бел.прев. — казва Клер.

Гласът й звучи приглушено, сякаш в ушите ми е натъпкан памук. Завъртам глава към нея. Минават още хиляда години.

— Вече си го виждала — казва Вош от хиляди километри разстояние — в стаята за тестове в деня, когато пристигна в „Кемп Хейвън“. Казахме ти, че е извънземна зараза, прикрепена към човешкия мозък. Това беше лъжа.

Чувам как Бръснача диша шумно, като водолаз през регулатор.

— Всъщност това е микроскопичен команден хъб, закрепен към префронталния дял на мозъка ти — обяснява Вош. — Нещо като централен процесор, ако щеш.

— Стартирам го — обажда се Клер. — Всичко изглежда наред.

— Не за да контролира теб … — продължава Вош.

— Вкарвам първата група — иглата проблясва на флуоресцентната светлина.

В кехлибарената течност се виждат миниатюрни точици. Не усещам нищо, когато тя я инжектира във вената ми.

— А да координира близо четиридесетте хиляди механизирани гости, чийто домакин ще си.

— Температура тридесет и седем и половина — казва Бялата престилка.

Бръснача до мен продължава да диша.

— На плъховете са им били необходими милиони години и хиляди поколения, за да достигнат сегашното ниво на човешката еволюция — не спира Вош. — На теб ще са ти нужни два дни, за да достигнеш следващото.

— Свързването с първата група завършено — обажда се Клер и отново се навежда над мен. Усещам дъха й на горчиви бадеми. — Вкарвам втората група.

Стаята е гореща като пещ. Обливам се в пот. Бялата престилка обявява, че температурата ми е тридесет и осем цяло и осем градуса.

— Еволюцията е голяма бъркотия — казва Вош. — Много фалстартове и задънени улици. Някои кандидати не са подходящи гостоприемници. Техните имунни системи се сриват или започват да страдат от когнитивен дисонанс 18 18 Когнитивният дисонанс е състояние, характерно със сблъсък в съзнанието на индивида между неговите знания, убеждения, нагласи и новопостъпила от околната среда информация, която им противоречи. — Бел.прев. . Или казано на езика на неспециалистите — полудяват.

Изгарям. Вените ми са пълни с огън. От очите ми се стича вода, която се спуска по слепоочията ми и се събира в ушите ми. Виждам лицето на Вош, който се навежда над люлеещото се море на моите сълзи.

— Но ние вярваме в теб, Марика. Ти не премина през огън и кръв, само за да се провалиш сега. Ти ще си мостът, който ще свърже това, което е било, с онова, което ще бъде.

— Губим я — с треперещ глас се провиква Бялата престилка.

— Не — прошепва Вош и поставя хладната си ръка върху мократа ми буза. — Спасихме я.

Вече няма ден и нощ, а само стерилната светлина на флуоресцентните лампи, които никога не загасват. Измервам часовете с посещенията на Бръснача — три пъти на ден, за да донася храната, която аз не мога да задържа.

Не мога да преодолея гаденето. Тялото ми отхвърля единадесетте групи, проектирани да подобрят биологичните ми системи. Всяка група се състои от четири хиляди единици, което прави общо четиридесет и четири хиляди микроскопични роботи нашественици, които се движат в кръвта ми.

Чувствам се като парцал.

След всяка закуска Клер идва да ме прегледа и да приготви лекарствата ми, докато ми отправя загадъчни забележки от сорта на: „По-добре започвай да се чувстваш по-добре. Определеното ни време изтича.“ Или подигравки, като: „Започвам да си мисля, че цялата онази идея с много голямата скала, май е била правилният избор.“ Изглежда ми се сърди, че реагирам зле на това, че ме наблъска с четиридесет хиляди извънземни механизма.

— Не че можеш да сториш каквото и да било — каза ми веднъж тя. — Процедурата е необратима.

— Има едно нещо.

— Какво? О, разбира се. Катализатора незаменимата — тя изважда устройството от джоба на престилката си и го вдига високо. — Въвела съм те вътре. Ще натисна бутона. Хайде, кажи ми да натисна бутона — тя се усмихва самодоволно.