Патрик Тили - Кървавата река

Малоун не беше от хората, които много се смеят, но успя да се усмихне.

— Само за протокола ще ти кажа, че идеята да те вържа за кола не беше моя. Всички ни изпитват до крайност… или по този начин, или по някой друг също толкова неприятен. Това е част от церемонията по приемане. Нищо лично… разбираш ли?

— Естествено. Ти ли нареди на Джоди да ми остави ножа?

— Не направо. Чрез Келсо. Но хващането им от мютите не беше част от плана. Срам за Келсо. Дейв понякога е много досаден…

— Ти го каза!

— Но иначе е свестен. Медицинската шапка също. И Джоди… На вид не е кой знае какво, но…

— Тя е желязна.

— Нямах това предвид. — Очите на Малоун заблестяха. — Когато малката й кутийка за наслада пламне, тя може да стане много палава. Разбираш какво имам предвид.

Стив скри изненадата си.

— Да — каза той и си помисли колко е странно, че през цялото време, докато бяха заедно, нито за момент не се беше замислял върху тази страна на нейната същност. И се зачуди защо разкриването й го накара да се чувства толкова неудобно.

— Да… — Малоун се усмихна замислено. — В тази банда имаше някои добри хора, но… така става. — Той зарови в чантата за първа помощ и извади две спринцовки с морфин. — Не мисля, че ще се събуди, но по-добре да са ти подръка в случай, че лекарите не дойдат. Може да има нужда от тях, когато шокът отзвучи.

— Благодаря.

— Няма защо. Ние не сме толкова лоши, колкото ни представят. — Малоун се усмихна, след това тупна Стив по рамото. — Пази се, амиго.

Стив гледаше как Малоун слиза по склона към хората си. Някои бяха решили да яздят, други предпочитаха да водят конете. Кадилак седеше отпуснат на коня със завързани китки и крака, както беше предложил Стив. Без да се обърне, разпокъсаната колона се отправи на запад и скоро се изгуби от поглед между дърветата.

Стив се чудеше колко от тях, освен Малоун работят за АМЕКСИКО. Джоди беше права. На никого не можеше да се вярва. Нищо не беше такова, каквото изглежда. Той самият беше чудесен пример за това: трекер, който не само беше дегизиран като мют, но и беше влюбен в мютка. Доверен човек на Генералния президент, който се чувстваше по-близък с неговите врагове. Вече беше дезертирал умствено от Федерация Амтрак и ако можеше да намери начин да освободи Клиъруотър от „Ред Ривър“ — а също и Роз, — беше готов да прекара останалата част от живота си в Света със синьото небе.

Но свободата имаше и своята лоша страна. След като започнеш да оспорваш приетия ред на нещата, вече не можеш да си сигурен в нищо. Дори да имаше такова нещо като истина, не можеш да си сигурен какво означава тази дума и дали истината за нещо може да бъде установена абсолютно и безспорно.

Повечето трекери прекарваха живота си, без изобщо да помислят, че може да има алтернативен начин на съществуване. Те знаеха за мютите, разбира се, но мютите бяха полухора. Щом си трекер, се подчиняваш на заповеди, вярваш каквото ти се казва и никога не се съмняваш в мъдростта на Първото семейство. Това беше начин за оцеляване.

Трудностите започваха, когато се отклониш от нормата. След като кривнеш от пътя, определен от Наръчника, затъваш в блатото на страха, несигурността и съмнението. За да не полудее, човек се нуждае от нещо, в което да вярва, цел, към която да се стреми, мечта, която да лелее. Семейството имаше мечта, но Стив вече не споделяше тяхното виждане за Света със синьото небе, очистен от всички онези, които не признаваха избрания модел.

Трекерите бяха обзети от непоклатима вяра в справедливостта на каузата си, но това беше увереност, основана на сляпо невежество. Мютите бяха също толкова уверени, че са избрани да триумфират над потисниците си, но те просто защитаваха правото си на съществувание; конфликтът беше предизвикан от Федерацията.

В материално отношение мютите на Плейнфолк водеха бедно съществувание, но в други, неосезаеми отношения, техният начин на живот беше по-богат и по-малко рестриктивен. Воините на съперничещите племена се подчиняваха на общ кодекс на честта, бяха установени правила на социално взаимодействие, които всяко племе следваше при конкретни обстоятелства. Наказанието за нарушаване на тези правила можеше да е така сурово, като това във Федерацията, но самите правила не бяха потискащи и — както Стив знаеше от собствен опит — невинаги се прилагаха строго.

В сравнение с подземните хора мютите притежаваха завидна степен на свобода и се радваха на инстинктивна, хармонична дружба с всичко, което съставяше същността на Света със синьото небе и невидимите същества, които — както те вярваха — бдяха над него и над тях от духовното царство отвъд облаците.