Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Вечният град се беше свил.

Поне такова беше най-първото впечатление на Мат Дракс, когато стояха един до друг на един хълм северно от Роома и безмълвно обгърнаха с поглед града, всеки потънал в собствените си мисли.

Предградията и крайните квартали бяха изчезнали. Не просто порутени или обрасли, направо бяха изравнени. Затова градът изглеждаше по-малък, отколкото си го спомняше Мат, макар и все още да заемаше огромна площ. Особено на придружителите му, които през живота си вероятно не бяха виждали град като този, сигурно и този променен Рим им се виждаше като уникален и неизказано чужд свят.

Мат Дракс беше веднъж в Рим, тогава, в своето време. Понякога използваше обстоятелството, че служи в Германия и в почивните си дни посещаваше големите градове в Европа. Би било пресилено да се твърди, че познаваше Рим, но спомените му бяха достатъчни, за да разбере, че лицето на града се е променило страшно много.

Рим не само беше станал по-малък и вече не беше разположен върху седем хълма — като последица от сблъсъка с кометата три от тях се бяха заравнили. Но тези промени се сториха на Мат най-незначителни. Нещо друго беше далеч по-очебийно. Мат почти имаш чувството, че е направил още един скок във времето. Този път не в бъдещето, а хилядолетия назад. Точно посред древния Рим, в историческата Римска империя.

Доколкото можеше да различи отдалече, древните строежи на Рим не само, че бяха запазени, някой, изглежда, ги беше и подновил! Вероятно със строителни материали, които са добити от разрушаването на крайните квартали.

Този Рим представляваше странна картина. Мат беше принуден неизбежно да си помисли за килим от разноцветни парчета, за някаква архитектурна кувертюра. Пъстра и причудлива. С много плоскости. Тайнствена. Едва ли имаше дума, която да не се окаже вярна за този град, който надхвърляше всички очаквания, които Мат Дракс тайно беше подхранвал.

И това беше едва началото! Само впечатлението на Мат оттук, извън града, на повече от километър и половина пред портите на Рим.

Как ли изглежда пък зад тях?

Буквално изгаряше от нетърпение да го разбере.

Мат изсече с меча на Аруула едно място в ширналия се храсталак. После вкара джипа в него и го замаскира с отрязаните клони.

Рим можеше и да се е развил като един във висша степен своеобразен град и жителите му сигурно са свикнали с не едно неща, въпреки това Мат искаше да намали до минимум риска да не бие на очи. А с джипа сигурно щяха да направят впечатление.

Остави спасителния контейнер в колата, като преди извади някои неща, които можеха да са му полезни, и ги намести в джобовете на пилотския си костюм. Тогава потеглиха. Надолу по хълма и срещу Рим.

Вечният град беше доста по-отдалечен, отколкото изглеждаше от планинския купен. Почти два часа минаха, докато стигнат до някогашните крайни квартали.

Друго едно наблюдение предизвика у Мат леко удивление. Тук се занимаваха със земеделие! Макар и не в големи мащаби, но фактът, че някой отглеждаше полски култури, беше неочакван за него, след като досега се беше запознал само с примитивния живот на странстващите народи и скотовете вулфани в Болоня.

Видяха и хора, които обработваха нивите. Те, изглежда, изобщо не се интересуваха от четиримата пришълци, почти не ги удостоиха с поглед. Ако градът не беше толкова близо, сякаш можеш с ръка да го докоснеш, и ако не привличаше Мат като магнит, сигурно щеше да се опита да разговаря с тези селяни. Но продължаваше да върви нататък, нататък към града, в който — да, какво ли се надяваше да намери?

Останките от падналия самолет, естествено. И приятелите си, да се надяваме.

Но това не беше всичко. Мат долавяше, че има и нещо друго, за което хранеше надежда да открие в Рим. Но не беше в състояние да назове това Нещо.

„Отговори — нашепваше безплътният глас в ухото му. Надяваш се да намериш отговори на всичките въпроси, които от седмици наред ограбват съня ти.“

„И? — попита мислено Мат. — Ще ги намеря ли?“

Гласът мълчеше.

Мат усети върху себе си погледа на Аруула. Без да спира да върви, се обърна към нея. Изразът на красивите й очи го обърка. Прочете в тях несигурност, нещо като неопределен страх, макар че Аруула се опитваше да го прикрие зад усмивката си. Не успя и нямаше нужда човек да притежава телепатични способности, за да го прозре.

— Какво има? — попита той, не много силно, макар че Ларн и Ноона едва ли биха ги чули. Двамата вървяха на повече от десет крачки пред тях. Ларн, изглежда, бързаше още повече от Мат да стигне в Рим.