Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Да, звучи логично — каза Мат. — Но кой е прибрал самолета? Къде е закаран? — Преглътна и продължи малко по-тихо: — И какво е станало с приятелите ми?

— Зангуу!

Както беше клекнал, Мат се сепна. При тях беше дошъл Ларн. В ръката си носеше нещо тъмно, което протягаше сега към Мат.

Взе го. Голямо колкото човешка длан парче плат. Част от пилотска униформа. Тъмно и вкоравено от засъхналата кръв. Студени тръпки полазиха гърба на Мат.

В същия миг Ноона започна да вика нещо откъм края на просеката и възбудено да жестикулира. Побързаха да отидат при нея. С протегнат пръст момичето посочи един висок до хълбоците насип от земя и изтръгнати растения, който въртящият се самолет беше натрупал. А зад него лежеше нещо кръгло, тъмно, голямо колкото човешка глава… — О, Боже! — изплъзна се от устата на Мат. Възбуден и с рзтреперани колена се изкачи през насипа и се наведе над пилотския шлем. Но не смееше да го вдигне. Защото фантазията му го измъчваше с ужасяващата картина, която евентуално можеше да види, ако обърне шлема — гледката на обляно в кръв, наядено от животни лице, с изкривена в мъртвешко ухилване уста… И сигурно нямаше да може веднага да разпознае в чие лице гледа.

Накрая все пак го стори и… не видя нищо. Шлемът беше празен. Ако не се вземеше предвид кръвта, която беше засъхнала тук-там по изкуствения материал. Все пак не толкова много, че от количеството Мат да направи заключение за смъртоносно нараняване.

Не, лейтенант Ханк Уйлямс можеше все още да е жив! Защото шлемът, който Ноона беше намерила, несъмнено беше този на Уйлямс. Прякорът на младия тексасец беше изписан със залепени букви на лицевата страна: Реднек.

Но къде ли беше се дянал притежателят на шлема? И какво се беше случило с капитан Ървин Честър? Мат се остави погледът му да блуждае, повече неволно, отколкото истински с надеждата, че ще намери някакво указание за местонахождението на двамата мъже.

Не откри нищо и накрая преустановиха търсенето.

Пътуваха по същия маршрут. Защото очевидно точно в тази посока беше изтеглен и катастрофиралият самолет, независимо от кого и по какви причини.

На юг.

Може би дори в Рим.

По-нататъшното пътуване мина без големи произшествия. Ако не се смяташе това, че джипът проявяваше капризи и с малко сръчност и много повече късмет Мат успяваше да го поправя. И ако не се брои нападението на глутница герули.

Двайсет-трийсет от тези, големи колкото зайци месоядни, нападнаха джипа, който очевидно сметнаха за вкусен и преди всичко за примамливо едър деликатес. Аруула и Ларн убиха няколко от животните с мечовете си, преди Мат бързо да тури край на нападението. Застреля един герул и вторият пистолетен изстрел обърна глутницата в бягство.

По-нататък покрай отовайиите горите ставаха все по-редки и естеството на почвата се измени. Следите от изтеглените останки от самолета и онези, които бяха отговорни за това, понякога се губеха. Въпреки това Мат отдавна вече не се съмняваше, че самолетът е бил откаран в Рим.

По пътя Мат се опитваше да води разговор с Ларн. Младият мъж беше разменил мястото си с Аруула и сега седеше до водача, все още удивен от странното ездитно животно.

Мат се опита да узнае дали Ларн не знае нещо повече за Рим. Аруула се държеше между седалките и изпълняваше ролята на преводачка. Но младият варварин можеше да каже малко конкретни неща. Само едно нещо изкристализира ясно който и да беше разказал на Лари за града, направо му беше пуснал бръмбари в главата.

— Какво искаш да правиш в Роома? — попита Мат.

— Да живея добре с Ноона — отвърна Ларн. — Тя е добро момиче и заслужава по-хубав живот. И да бъде щастлива.

— И как си представяш това?

— Ще стана боец. Който се бие добре, може да живее добре в Роома. — Ларн се ухили, изпълнен с упование, и очите му заискриха от предприемчивост.

Мат познаваше този израз. Често го беше виждал по лицата на младите мъже, постъпили в армията на САЩ. Дръзки момчета, чието мото беше: „Който иска да срита задника на САЩ, ще трябва да мине през нас!“ Мат беше свидетел как неколцина от тези мъже станаха герои. А много повече — да умират в религиозните войни през 2005 година…

От онова, което каза Ларн, Мат не научи кой знае какво. Знаеше твърде малко неща за Рим и тамошните дадености. Но имаше мъгляво подозрение и ако донякъде беше прав в преценката на разстоянията, скоро щеше да знае повече. След около два дни…

Оказа се, че са се придвижвали по-бързо, отколкото Мат беше предполагал. Защото още същия ден Рим се простираше в краката им.