Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Тогава направи лъжлива атака, уж че иска директно да нападне противника си. Юмрукът му се стрелна напред. Аруула отстъпи настрани, изскочи напред и се намери пред противника си. На отблясъците на огъня острието на меча й се превърна в златисточервена светкавица, която сякаш трептеше от две-три посоки към гиганта, толкова бързо въртеше оръжието си варварката.

Два пъти го улучи с острието. Тогава се чуха странни тъпи шумове, сякаш стоварваше острието в твърдо изпечена земя. Третия удар Аруула нанесе с върха на меча. Тласна оръжието срещу колоса и…

— …в следващия момент оръжието беше изтръгнато от ръката й!

Върхът на острието беше влязъл почти цял пръст надълбоко в мощния бицепс на великана. Трябва да е почувствал болка — беше изревал, когато Аруула го улучи, но не изглеждаше да е пострадал.

Без да се засилва, стрелна юмрука си към нея. Аруула едва успя да дръпне главата си настрана. Ударът засегна само лицето й, но силата му обезвреди варварката. Аруула здравата се блъсна в ствола на едно дърво и по него се свлече на земята.

За секунда-две тъмна нощ беше на път да се излее над съзнанието й. Аруула прогони мрака с желязната си воля.

Когато отново започна да разбира ясно, гигантска лапа закриваше зрителното й поле. В следващите секунди възлести пръсти се вкопаха в дългата й коса и я вдигнаха във въздуха. Аруула изкрещя от болка.

Чудовището се засили, без да изпуска гривата й. Направо искаше да запокити момичето в най-близкото дърво, за да тури край на съпротивата й и да изпотроши всичките й кости. А Аруула не беше в състояние да направи каквото и да било. Не можеше да се противопостави на тази страховита сила. Вече си мислеше, че усеща убийствения удар…

— …когато внезапно изтрещя оглушителна гръмотевица! Повтори я двайсеткратното ехо в нощта.

И великанът се закова насред движението си. Но не беше мъртъв. Не падна. Дори не се олюля. Само стоеше като вкаменен.

Тогава от гърлото му се надигна тътнещ, усилващ се звук, излезе като ръмжене от месестите му устни и той се обърна като в забавен кадър.

Матю Дракс остана неподвижен. В нападателна стойка, леко разкрачен, с изпънати напред ръце, с армейския пистолет в дясната, подпрян с лявата. „Беретата 98 Г Дабъл Екшън“ се числеше към малкото неща, които Мат Дракс все още притежаваше от „своето“ време. Наред с другите полезни неща и тя се намираше в спасителния контейнер, който Аруула беше извадила от останките на самолета му.

Чудовищната грамада от сила се беше втренчила в дулото като че ли там имаше нещо изключително интересно за гледане. Борбата на Аруула с гиганта продължи само няколко секунди. Всичко стана светкавично бързо. Преди това Мат не можеше да си позволи да произведе изстрел. Твърде голяма беше опасността да улучи Аруула.

Куршумът беше пробил голяма колкото нокът дупка в тялото на гиганта, плътно под лявото му рамо. Мат се надяваше, че куршумът ще влезе в сърцето. Но тази му надежда не се оправда — колкото малко мечът на Аруула успя да нарани сериозно великана, толкова успя и неговият изстрел. Мускулите и месото на този тип, изглежда, бяха твърди като скала. Куршумът навярно просто е заседнал в тях, преди да проникне в сърцето.

Този дангалак беше нещо повече от машина. Неунищожим, неудържим. И очевидно единственият смисъл на съществуванието му беше в това да убива. В обезобразената му морда Мат виждаше само необуздана омраза, безсмислен гняв и чиста кръвожадност. Всичките тези неща заедно представляваха лудост в най-чиста форма.

Животинско ръмжене и грухтене се понесоха към Мат. Тогава уродът направи крачка към него и начена втора. Страхът или просто предпазливостта, види се, му бяха напълно чужди. Мат знаеше, че този тип не би го разбрал. Думите изскочиха от устата му от само себе си: — Нито крачка повече!

Естествено предупреждението не подейства. Другият се приближаваше с вкопчена в косите на Аруула ръка и влачейки момичето със себе си.

Мат коригира целта с няколко сантиметра нагоре. После натисна спусъка. „Берета“-та излая два пъти. Два дълги колкото ръка пламъка излетяха от дулото.

На челото на великана се появиха две дупки, всяка на пръст и половина над гъстите му вежди. Той спря, сякаш изправен пред прочутата стена. Чертите му замръзнаха. Обърна очи нагоре, сякаш искаше да види какво го беше ударило в челото. Тогава от мимиката му изчезна всякакъв бяс и се замени с израз на учудване.

И така най-сетне умря. Наклони се като повалено дърво напред и се стовари по очи.