Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Защото Аруула беше красива. Въпреки сплъстената си коса и препаската от кожа на тарак, която носеше. Беше красива, беше умна и храбра, и силна.

В друго време и друг свят Аруула щеше да бъде момиче за женене…

Мат Дракс се намръщи и отново се съсредоточи в шофирането. Имаше един несполучлив брак зад гърба си… От друга страна, от развода му бяха минали неколкостотин години. Може би междувременно беше узрял за нова връзка…

Ухили се по младежки и почти без да забележи, протегна дясната си ръка към Аруула и докосна голата й кожа. Беше кадифена и мека въпреки суровия живот, който водеше.

За съвсем кратък миг Мат имаше впечатлението, че тя примига. Но когато се вгледа по-внимателно, клепачите й не се движеха. Единствено дишането на Аруула, изглежда, се беше поускорило в сравнение с преди и на устните й се беше изписал намек за усмивка. Мисълта, че тя само се преструва, че спи и тайничко се наслаждава на докосването на ръката му върху откритата й кожа, предизвика у Мат нервност, каквато отдавна не беше чувствал. Твърде отдавна…

Аруула хранеше към него нещо повече от другарски чувства. Още когато го смяташе за бог, без да се колебае, беше готова да му се отдаде, за да зачене дете от него. Мат беше отхвърлил предложението.

Но и сега, когато Аруула знаеше, че мъжът, когото наричаше Маддракс, не е бог, а само човек (макар и не обикновен според разбиранията й), въпреки това чувстваше влечение към него. Във всеки случай заради него напусна ордата, която беше нейното семейство.

И Мат от своя страна не можеше да отрече, че отвръща на чувствата на младата варварка. Нещо повече, към нея изпитваше привързаност каквато не е имал към никого преди това. Което не на последно място се дължеше на факта, че Аруула до известна степен го познаваше отвътре и отвън. Макар че след първата им среща бяха минали едва няколко седмици.

Аруула притежаваше особен талант. Можеше да вижда зад нещата, да прозира през хората. Долавяше настроенията и мислите им. Тя наричаше тази дарба подслушване. Във времето, от което идваше Мат, това се казваше телепатия.

Благодарение на тази си способност Аруула имаше направо светкавичен напредък в изучаването на английски език. Още докато бяха в ордата, Аруула можеше да се обяснява на завален английски. А за краткото време, откакто двамата бяха на път, момичето беше научило още удивително много неща.

Мат не се съмняваше, че благодарение на дарбата си тя черпи езиковите си знания направо от него. Никога не се беше занимавал сериозно с пситалантите, във всеки случай не се е и съмнявал, че съществуват. И Аруула беше живото доказателство за това.

Самият той съвсем не беше бездарен по отношение на езиците. Наред с матерния си език можеше съвсем добре да се разбира с хората на немски, в края на краищата през последните години служеше във военна база близо до Берлин. Освен това говореше сносно френски.

Въпреки това — и макар че поне отчасти беше съставен тъкмо от тези три езика — досега не беше се научил да се обяснява свободно на езика на хората от това време. Макар и да знаеше редица понятия, все още разчиташе на жестовете, за да го разбират.

Но Аруула не се уморяваше да го учи. И докато не се натъкнаха на следите на втората „огнена птица“, почти нямаха друга работа, освен да си дават взаимно уроци по чужд език.

Мислите на Мат секнаха, когато косо отпред внезапно откри нежен проблясък на светлина между дърветата. Какво ли беше това? Лагерен огън ли?

А какво друго? Мат беше осъзнал, че неща от всекидневието като електрически крушки и джобни фенерчета вече не съществуваха в този свят. Но едно нещо си беше останало същото: Там, където нощта се осветяваше, най-често имаше хора!

Мат корегира посоката и същевременно потърси опипом Аруула, лекичко я разтърси. Младата варварка се сепна в дрямката си — и незабавно се събуди напълно. Отрано се беше научила, че всяко прекъсване на съня може да е свързано с някаква голяма опасност.

Матю задържа ръката си на рамото й.

— Всичко е наред — успокои я той. — Виждаш ли огъня? Посочи напред. — Да видим какво…

Не успя да довърши изречението. Защото в същия момент в далечината се разнесе вик, ясен и пронизителен, който заглуши дори ръмженето на мотора. Панически вик на жена!

Един вечен миг не се случи нищо. Всичко изглеждаше като вкаменено, дори и вятърът беше стихнал и всичките шумове бяха заглъхнали.

Тогава Ноона започна да крещи. Не силно и остро. Викът се надигаше на порции в гърлото й, за да излети след това от устните й. Приличаше на изстрел при старт.