Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

По някакъв съдбовен начин това му се струваше като нещо, което се разбира от само себе си. Както и на всички други, които седяха с него на масата. Изпълваше го своеобразно чувство за щастие и в този момент това място му изглеждаше като земен рай.

Аруула не се чувстваше по-различно.

Още като малко момиче бе мечтала да търси и открие Етера. През първите години след отвличането й от ордата на Зорбан този свят на мечти беше за нея убежище, светиня. Сега сънищата й се бяха превърнали в действителност — и дори далеч надхвърляха представите й. Тук нямаше нужда да се бори, не беше необходимо да бъде непрекъснато нащрек и да се страхува за живота си.

Тук можеше да се събуди жената у нея.

Погледна отстрани към Маддракс.

До този момент винаги се бе възхищавала от него, имаше го не само за свой спътник, но и за господар. Сега започна да гледа на него с други очи, с очите на любеща жена.

Дари го с нежен поглед, наведе се към него, за да му прошепне нещо на ухото…, когато изведнъж видя как след всеки изминал миг яденето в ръцете му се превръщаше в гъстотечна зелена слуз!

Аруула се отдръпна ужасена, присви очи. Когато отново ги отвори, видението беше изчезнало, Мат отново държеше увит в хляб кренвирш — „коттон“, — от който порядъчно си отхапваше.

Младата жена поклати глава, запита се дали наистина е видяла нещо, или само си е въобразила. След няколко минути вече не можеше да каже със сигурност.

Предположи, че дългият поход и трудностите през последните седмици са причината за лошата шега, която си правеха с нея сетивата й. И реши да не казва на никого.

Кръглото помещение беше тъмно — мрачно като фигурите, които мълчаливо се бяха събрали там.

„Чувствам смущение… смущение отсам стените на нашия град…“

Гласът не се чуваше, а звучеше непосредствено в мозъците на съществата. Създанията, чиито лица не се виждаха под широките качулки, размениха помежду си питащи погледи.

„Смущение ли? Как е възможно? Всички хора, които притежаваха дарбата, бяха отстранени, както заповядахте.“

„Не — дойде резкият отговор, — трябва да има още някого. Някой, за когото не знаем. Някой, който може да приема посланието и да пребивава инкогнито между нас…“

„Ако сте прав, трябва да го намерим.“

„Трябва да го намерите. Той е опасен за нас и в никакъв случай не бива да се изплъзне. Намерете го и го убийте…“

Следващата сутрин Мат придружи Маатин на разходка из града. Любезният монах изяви готовност да му покаже всичко. Пътуваха с малка каляска, теглена от кон — не фреккойшер, не вакуда, не и ефрант, а съвсем обикновен кон, с опашка и грива и който вървеше с краката си. Мат почти беше забравил как изглежда такова нещо.

По широката, красива улица стигнаха до голяма, напомняща за древния Рим арка, която се издигаше над нея. Оттам се насочиха на север и Мат отново позна няколко сгради, които му бяха направили впечатление при първото му посещение в Мюнхен, което за него беше само преди шест години, а за останалия свят — преди няколко столетия.

От време на време ги срещаха други превозни средства, които бяха управлявани само от монаси, които превозваха хранителни продукти и други стоки. Поклонниците, които изпълваха улиците на града, вървяха пеш. Нямаше нужда да работят и всичкото време беше на тяхно разположение — за какво им е превозно средство?

Мат никъде не успя да открие коли и мотоциклети — вероятно липсваше бензин, за да ги използват. Затова пък много къщи и редица улици бяха електрифицирани. Изглежда, енергията за това идваше от някаква скрита електроцентрала. Информира се по въпроса от Маатин — и в отговор узна, че „светлината без огън“ била още едно чудо на Вудан. Мат стигна до заключението, че монасите сами не знаеха откъде идва електричеството. Изглеждаше, че много неща в града функционират по странен начин, без някого да го е грижа за това.

Завиха по друга широка улица, която в старото време трябва да е била една от главните транспортни артерии на града. Обиколиха града в широка дъга, по протежение на гигантския защитен вал, натрупан около морето от къщи.

На кръстовищата имаше светофари, които вече не служеха за нищо. Мат видя огромни рекламни табла за продукти, които отдавна вече не можеше да се купят. Всичките тези неща отдавна, отдавна бяха загубили смисъл — и въпреки това бяха така добре запазени, че човек би си помислил, че изживява един хубав пролетен ден в 2012 година…