Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

Легнаха си, отпуснаха се върху меките чаршафи. Потопиха се в опиянението на пълно щастие, а откъм двора достигаха до тях приглушените гласове на монасите.

Слънцето беше залязло, когато камбаната от кулата удари. Огньовете на площада пред зданието хвърляха светло сияние, потопяваха фасадата на старото кметство в трепкаща светлина.

Поклонниците от групата на Лакан, които нахлуха по широкото стълбище, бяха заведени от монасите на местата им по масите. Вярващите бяха свалили старото си облекло и сега носеха леки туники от пъстър плат, които им бяха дали монасите.

Също и Аруула беше заменила препаската си с оранжева туника, която добре подчертаваше стройната й фигура. Мат, напротив, реши да запази униформата си — прокъсаната дреха му бе станала нещо като втора кожа. Но той поне изпра основно маскировъчния костюм, за да му придаде донякъде вид „като за пред хора“.

Седнаха на дългата маса, която монасите бяха поставили. Маатин, който очевидно заемаше високо място в ордена, се изправи и начена кратка реч, която всички слушаха прехласнато.

— Деца на Вудан — започна той. — Аз и моите съграждани се радваме да ви поздравим с добре дошли в Етера. Волята на Вудан е да бъдете тук. Ние, преданите негови слуги, ще се опитаме да направим живота ви възможно най-приятен и да отгатваме по очите ви всяко ваше желание. Каквото и да поискате, ще се опитаме да изпълним всяко ваше желание, каквато е волята на Вудан. Както аз, така и моите братя от ордена сме ваши предани слуги. Викайте ни винаги, когато имате нужда от нас. Защото сме се посветили на тази служба. Вие обаче сте избрани от Вудан.

— Да — извика някой силно, — така е! Ние сме избраниците!

Поклонниците неудържимо ликуваха и се смееха. Никъде не се чуваше единствено звучният бас на Лакан. Мат напразно се опитваше да открие на трапезата водача на групата поклонници.

— Къде е Лакан? — попита той Аруула. — Виждаш ли го някъде?

Жената воин се озърна с търсещ поглед, ала и тя никъде не съгледа исполина дърводелец.

— Може би се храни другаде — каза тя. — Все пак той е човекът, на когото е говорил Вудан.

Това не убеди Мат, но нямаше време за размишления. Защото в следващия момент се появиха неколцина монаси с големи сребърни подноси.

Мат чу как червата му куркаха — след всичкия пост нямаше да навреди, ако между зъбите му попаднеше нещо по-порядъчно. Макар че опитът му с постапокалиптичната кухня не беше най-добрият. Не намираше, че месото от плъхове е кой знае колко вкусно, а и не успя истински да свикне с бръмбарите, ларвите и печените на шиш гигантски насекоми.

Аруула видя лицето му и беше принудена неволно да се изсмее.

— Угрижен си — констатира тя.

— Да — потвърди той, нерадостно ухилен. — Какво ли има за ядене?

— Надявам се за печени на шиш белити — обясни епикурейски жената воин.

— От това се и опасявах. — Мат изстена. — Бих предпочел един хот-дог…

Един монах донесе голяма сребърна табла, която постави на масата точно пред Мат.

— Слава на Вудан — каза той тържествено, после вдигна капака. Отдолу се показаха хамбургери и сандвичи с дебела плънка, сочни хот-догове, както и златистожълти пържени картофи.

Мат почувства как някаква дебела буца се раздвижи нагоре-надолу по гърлото му.

— Но… такова нещо не съществува — простена той.

— Това са нещата, които винаги си си пожелавал — каза Аруула с усмивка. — Виждаш — Вудан се грижи и за теб.

— Точно така изглежда — потвърди Мат, изгубил ума и дума. Във всеки случай, несъмнено познава някой добър американски ресторант…

Донесоха още един поднос и го поставиха пред Аруула. Но когато този път вдигнаха капака, откри се планина от бяло месо от белит, от което се разнесе остра миризма.

— Слава на Вудан — извика Аруула и се нахвърли с пръсти върху любимото си ястие.

И Мат се зае енергично, похапна си с удоволствие — прекалено много време беше минало, откакто бе изял последния си хамбургер. Едно нещо трябваше да се признае на монасите от Етера — наистина умееха да глезят гостите си.

Мат погълна доста чийзбургери, дъвчеше хрускави пържени картофи. Чувството, което го изпълваше, беше неописуемо. Всъщност за момент му се стори, сякаш си е отново вкъщи, седи с приятели на барбекю в градината, а всичко останало е било само един лош сън.

Беше толкова въодушевен, че дори не му хрумна да попита откъде монасите имат рецептата и продуктите за хамбургерите, как така знаеха, че Аруула най-много обича да яде белити и как така на всеки поклонник се поднасяше тъкмо онова, което най му се нрави.